Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Ами кажи им простичко, че съм търсела дядо Фред и нещата са се объркали.

Майка ми размаха ютията.

— Ако този човек вече не е мъртъв, лично ще го убия.

Лошо. Мама действително изглеждаше малко потисната.

— Добре, добре — съгласих се. — Ще взема баба.

Всъщност това не бе лоша идея. Не ми се вярваше извратеният шейх да започне отново да си показва оная работа пред баба.

— Много жалко, че не можем да се повозим в тази хубава черна кола — каза баба. — На такава кола повече й отива шофьор.

— Не искам да рискувам — казах й. — Не искам нищо да се случи на тази черна кола. Искам да я видя заключена в гаража, за да съм спокойна.

Натоварих баба в буика, дадох заден ход и го изкарах на улицата. След това внимателно вкарах линкълна в гаража и заключих вратата.

Пътуването до посочения от Танка адрес ми отне точно тридесет и пет минути. Намираше се в квартал, пълен със скъпи къщи с дворове от по един-два хектара. Повечето къщи бяха скрити зад високи огради, зад които се виждаха огромни дървета. Натиснах копчето на домофона и съобщих името си. Порталът се отвори и след малко спрях колата пред къщата.

— Мястото ми харесва, обаче до такива къщи на Вси светии трудно стигат дечица — каза баба.

Казах й да не мърда от колата и отидох до вратата. Тя се отвори и от нея се подаде Ахмед и се намръщи.

— Пак ли си ти! Какво правиш тук?

— Аз съм шофьорът ти. Реших да те изненадам.

Той погледна буика.

— А това какво е?

— Буик.

— В него има някаква бабичка.

— Това е баба ми.

— Няма да го бъде. Няма да дойда с теб. Некомпетентна си.

Прегърнах го и го придърпах към себе си.

— Чуй ме хубавичко. Последните ми два дни бяха много тежки — казах му съзаклятнически. — Не съм добре с нервите. Така че ще е най-добре да се качиш в колата, без да вдигаш много шум. Иначе ще се наложи да те застрелям.

— Няма да посмееш.

— Ами дай да проверим.

Зад Ахмед бе застанал един мъж. Държеше два куфара и сякаш се чувстваше неловко.

— Сложете ги в багажника — казах му.

На вратата се появи жена.

— Коя е тази жена? — попитах момчето.

— Леля ми.

— Усмихни й се, махни й с ръка за довиждане и се качвай в колата.

Той въздъхна и й махна с ръка. И аз й махнах. Въобще, всички се размахахме. После потеглих.

— Поначало трябваше да дойдем с черната кола, но напоследък на Стефани не й върви с колите — каза баба на Ахмед.

— Без майтап? — каза момчето.

— За тази кола обаче няма защо да се безпокоиш — продължи баба. — Тази досега я държахме заключена в гаража, за да не й сложат бомба. И да чукам на дърво, още не е избухвала.

Продължих по автострада 1, стигнах до Ню Брънзуик и излязох на платената автострада. Оттам завих на север и благодарих на съдбата, че пътникът ми все още е напълно облечен, а баба е заспала със затворена уста.

— Изненадан съм, че все още те държат в тази компания — каза Ахмед. — Ако аз бях твой работодател, отдавна да съм те изгонил.

Не му обърнах внимание и включих радиото. Той се приведе към мен.

— Може би кадърните хора трудно биха се навили на слугинска работа като твоята.

Стрелнах го с поглед в огледалото.

— Ако си покажеш циците, ще ти дам пет долара.

Въздъхнах и засилих звука.

Той се отпусна в седалката и изкрещя:

— Скучно ми е! И тази музика е тъпа!

— Жаден ли си?

— Да.

— Искаш ли да спрем някъде да изпиеш една кола?

— Искам!

— Искаш, ама няма да го бъде.

— Жалко.

Бях включила мобифона в гнездото на запалката и за моя изненада той запищя. Беше Бригс.

— Къде си? — попита ме. — Нали това е номерът на мобифона ти?

— Да. Сега съм на платената автострада за Дясърси, при изход номер десет.

— Чудесно! Слушай сега: цяла нощ се занимавах с хакерство и се рових във файловете на Шемпски. И открих нещо. Късно снощи е ангажирал място в самолет. Ще излети от Нюарк след час и половина. Ще вземе самолета на „Делта Еърлайнз“ за Маями.

— Страхотен си!

— Не подценявай малките хора.

— Обади се в полицията. Потърси първо Морели. — Дадох му номера. — Ако не го откриеш, обади се в участъка. Те ще се свържат, с когото трябва в Нюарк. А пък аз ще си отварям очите. Току-виж зърна Шемпски някъде по пътя.

— Не мога да призная на полицията, че съм влизал във файловете на банката!

— Тогава им кажи, че тази информация съм ти я дала аз с молба да им я предадеш.

След петнадесетина минути намалих скоростта, защото наближавахме кабинката на изхода на платената автострада. Баба се бе събудила и търсеше с поглед кафяв таурус. Ахмед, със скръстени на гърдите ръце, бе мрачен и мълчалив.