Кристофър Паолини - Бризингър

— Ако изгубя, Варден вече няма да отговарят пред мен, а пред Фадауар.

Насуада бе очаквала буря от протести. Вместо това последва тишина; лицето на крал Орин се изопна от гняв.

— Не ми се нрави изборът ви да застрашите всичко, за което се борим — каза той. После се обърна към Фадауар: — Няма ли да проявите здрав разум и да освободите Насуада от задължението й? Ще ви възнаградя богато, ако се откажете от болната си амбиция.

— Аз вече съм богат — отговори вождът. — Нямам нужда от примесеното ви с калай злато. Нищо, освен Изпитанието на Дългите ножове, не може да ме компенсира за обидата, която Насуада нанесе на народа ми и на мен самия.

— Бъдете свидетели — каза господарката на Варден.

Орин стисна ядно гънките на робата си, ала се поклони и каза:

— Да, ще бъда свидетел.

Четиримата воини на Фадауар извадиха от широките си ръкави малки барабанчета, покрити с космата козя кожа. Те приклекнаха, поставиха ги между коленете си и започнаха да отмерват свиреп ритъм, удряйки толкова бързо, че ръцете им скоро се превърнаха в черни като въглен петна във въздуха. Грубата музика заглуши всякакъв друг шум, както и вихъра от напрегнати мисли, които тормозеха Насуада. Сърцето й сякаш се опитваше да синхронизира ударите си с безумния ритъм, който бумтеше в ушите й.

Без да изпусне и един такт, най-възрастният от свитата на Фадауар бръкна в жилетката си и извади оттам два дълги, извити ножа, които хвърли към тавана на шатрата. Насуада гледаше как те се въртят, пленена от красотата на движението им.

Когато бе достатъчно близо, тя вдигна ръка и хвана своя нож. Опаловата дръжка парна дланта й.

Фадауар също улови оръжието си.

После дръпна левия си ръкав над лакътя. Насуада проследи движението му и огледа предмишницата му. Ръката му бе дебела и мускулеста, ала тя знаеше, че това е маловажно; атлетичността нямаше да му помогне да спечели това съревнование. Онова, което търсеше, бяха издайническите резки, които, ако ги имаше, щяха да бъдат от вътрешната страна на ръката му.

Видя пет.

„Пет! — помисли си сепнато. — Толкова много!“. Самоувереността й се разклати, докато гледаше доказателството за уменията на вожда. Единственото, което я спаси да не изгуби самообладание, бе предсказанието на Елва: момичето бе казало, че тя ще победи. Насуада се вкопчи в спомена, сякаш бе единственото й дете. „Каза, че мога да го направя, значи ще успея да надвия Фадауар… Трябва да успея!“

Тъй като вождът бе отправил предизвикателството, той беше първи. Фадауар вдигна лявата си ръка с дланта нагоре. Допря лъскавото като огледало острие на ножа точно под сгъвката на лакътя и направи напречна резка. Кожата му се разцепи като презрял плод и от среза бликна алена кръв.

Той впи очи в Насуада.

Тя се усмихна и постави собствения си нож върху ръката си. Металът бе студен като лед. Това бе изпитание на волята, което показваше кой може да понесе повече срязвания. Смяташе се, че който се стреми да стане вожд на племе или дори военачалник, трябва да може да понесе повече болка от всеки друг в името на народа си. Иначе как биха могли племената да вярват на водачите си, че ще поставят общите интереси пред собствените си егоистични желания? Според Насуада тази практика насърчаваше склонността към крайности, ала тя разбираше, че ритуалът печели доверието на хората. Въпреки че Изпитанието на Дългите ножове бе характерно само за тъмнокожите племена, победата й над Фадауар щеше да заздрави авторитета й сред Варден, а също и — както се надяваше — сред последователите на крал Орин.

Тя бързо отправи молитва за сила към богинята-богомолка Гокукара, а после прокара ножа по ръката си. Острата стомана сряза кожата толкова лесно, че трябваше да внимава да не проникне твърде дълбоко. Потрепери от усещането. Искаше й се да захвърли ножа, да стисне раната и да изкрещи.

Не направи нищо такова. Отпусна мускулите си; ако ги напрегнеше, щеше да боли повече. Продължи да се усмихва, докато острието бавно нараняваше тялото й. Порязването трая само три секунди, ала в тези секунди възмутената й плът нададе хиляди вопли, всеки от които почти я накара да спре. Когато свали ножа, забеляза, че макар и чернокожите воини още да удряха барабаните си, тя не чуваше нищо друго, освен собствения си пулс.

После Фадауар се поряза за втори път. Жилите на врата му се издуха, а една вена пулсираше, сякаш щеше да се пръсне, докато ножът прокарваше кървавата си пътека.

Насуада видя, че отново е неин ред. Знанието за това, което я очакваше, само подсили страха й. Инстинктът й за самосъхранение — който й бе служил толкова добре във всички други случаи — се съпротивляваше на заповедите, които даваше на ръцете си. Тя отчаяно се съсредоточи върху желанието си да запази Варден и да отхвърли Галбаторикс: двете каузи, на които бе посветила цялото си същество. В ума си видя баща си, Йормундур, Ерагон и хората от Варден и си помисли: „За тях! Правя го за тях. Била съм родена, за да служа и ще служа по този начин“.