Кристофър Паолини - Бризингър

— Може и да греша, но мислех, че според традицията, който победи, получава властта и над противниковото племе, освен върху своето. Не е ли така? — Едва не се изсмя, когато видя смайването, което се изписа на лицето на Фадауар. „Не очакваше да зная това, нали?“

— Така е.

— Тогава приемам предизвикателството, при условие че ако победя, короната и жезълът ти ще ми принадлежат. Съгласен ли си?

Фадауар се намръщи и кимна.

— Съгласен съм.

Той заби жезъла достатъчно дълбоко в земята, така че да стои сам, а после хвана първата гривна на лявата си ръка и започна да я сваля.

— Почакай — каза Насуада.

Тя отиде до масата, която запълваше отсрещната страна на шатрата, вдигна малко месингово звънче и го разклати два пъти, после направи пауза и го разклати още четири пъти.

След миг Фарика влезе в шатрата. Тя огледа открито гостите на Насуада, а после направи реверанс пред тях и каза:

— Да, милейди?

Насуада кимна на Фадауар.

— Можем да продължим. — После се обърна към прислужницата си: — Помогни ми да съблека роклята, не искам да я съсипя.

По-възрастната жена изглеждаше шокирана от заповедта.

— Тук ли, мадам? Пред тези… мъже?

— Да, тук. И побързай! Не бива да ми се налага да споря със собствената си прислужница.

Насуада бе по-рязка, отколкото й се искаше, ала сърцето й биеше учестено и кожата й бе невероятно чувствителна; мекият лен на бельото й се струваше груб като зебло. Търпението и учтивостта й се бяха изчерпали. Можеше само да се концентрира върху предстоящото изпитание.

Тя остана неподвижна, докато Фарика развързваше връзките на корсета й. Когато бяха достатъчно хлабави, слугинята изхлузи ръкавите от ръцете на Насуада и надиплената рокля се свлече на купчина в краката й, оставяйки я почти гола в бялата й долна риза. Потисна тръпката, когато четиримата воини я огледаха. Чувстваше се уязвима под хищните им погледи. Без да им обръща внимание, тя пристъпи напред, прескачайки роклята, и Фарика вдигна бързо дрехата от пръстения под.

В другия край на шатрата Фадауар също изхлузваше гривните от ръцете си, разкривайки богато избродираните ръкави на робата си. Когато приключи, той свали масивната корона и я подаде на един от придворните си.

Силна глъчка отвън попречи на по-нататъшното развитие на нещата. В шатрата влезе вестоносец — Насуада си спомни, че името му е Джарша, — застана на две крачки от входа и обяви:

— Крал Орин от Сурда, Йормундур от Варден, Триана от Ду Врангр Гата и Наако и Рамусева от племето Инапашуна.

Докато говореше, Джарша нарочно гледаше към тавана. После той се обърна и се измъкна, а групата, която бе обявил, влезе, предвождана от Орин. Кралят видя първо Фадауар и го поздрави:

— А, вожде, това е толкова неочаквано. Вярвам, че двамата с… — младежкото му лице се вцепени от удивление, когато видя господарката на Варден. — Насуада, какво означава това?

— И на мен ми се иска да знам — изтътна гласът на Йормундур. Той сграбчи дръжката на меча си и изгледа застрашително всички, които се осмеляваха да я гледат твърде открито.

— Повиках ви тук — каза тя, — за да бъдете свидетели на Изпитанието на Дългите ножове, на което ще се подложим двамата с Фадауар, а после да кажете истината за изхода му на всеки, който попита.

Двамата прошарени номади, Наако и Рамусева, изглеждаха разтревожени от съобщението й; те приближиха глави и започнаха да си шепнат. Триана скръсти ръце, разкривайки змийската гривна, увита около тънката й китка, но иначе не издаде с нищо мнението си. Йормундур изруга:

— Да не сте си загубили ума, милейди? Това е лудост. Не можете да…

— Мога и ще го направя.

— Милейди, ако го сторите, аз…

— Разбирам тревогата ти, но решението ми е окончателно. И забранявам всякаква намеса.

Виждаше, че той копнее да й се противопостави, ала колкото и да му се искаше да я защити от опасностите, верността винаги беше на първо място за Йормундур.

— Но Насуада — намеси се и крал Орин. — Това изпитание не е ли онова, в което…

— То е.

— Тогава защо, по дяволите, не се откажете от тази лудост? Трябва да сте полудели, за да го извършите.

— Вече дадох дума на Фадауар.

Настроението в шатрата стана още по-мрачно. Щом бе дала дума, това означаваше, че не може да се откаже от обещанието си, без да излезе безчестен клетвопрестъпник, когото почтените хора бяха длъжни да проклинат и отбягват. Орин се сепна за момент, но продължи да разпитва:

— С какъв изход? Тоест ако изгубите…