Кристофър Паолини - Бризингър

Сивата пустош бе студена, тъмна и негостоприемна, когато в главата на Ерагон зазвуча тихо бръмчене.

— Лета — каза той и бръмченето секна.

Протегна се и изстена — тялото му бе сковано от мускулна треска. Изправи се и вдигна ръце над главата си, като ги разтърси, за да възстанови кръвообращението в тях. Гърбът му бе толкова натъртен, че се надяваше да не му се налага скоро да върти оръжие. Отпусна ръце и се огледа за Слоун.

Касапинът го нямаше.

Ерагон се усмихна, като видя отпечатъците от стъпките му и от тоягата, които излизаха извън лагера. Следата бе объркана и лъкатушеща, но водеше на север към великата гора на елфите.

„Искам да успее — помисли си младежът с лека изненада. — Искам да успее, защото това ще означава, че имаме шанса да поправим грешките си. И ако Слоун може да се избави от недостатъците си и да се примири със злото, което е извършил, той ще открие, че животът му не е толкова безнадежден, колкото смята“. Защото Ездача не му бе казал, че ако покаже искрено разкаяние за престъпленията си и заживее като добър човек, заклинателите на кралица Исланзади ще възстановят зрението му. Тази награда обаче касапинът трябваше да спечели, без да знае за съществуването й, иначе можеше да се опита да измами елфите, за да я получи незаслужено.

Ерагон дълго гледа следите, после отправи поглед към хоризонта и рече:

— Късмет.

Изморен, но спокоен, той обърна гръб на дирите на Слоун и затича през Сивата пустош. На югозапад се издигаше древната скална формация, където се намираше диамантената гробница на Бром. Ездача копнееше да се отклони от пътя си и да му отдаде почит, ала не смееше, защото, ако Галбаторикс бе открил мястото, щеше да прати агентите си да го търсят там.

— Ще се върна — каза той. — Обещавам ти, Бром, някой ден ще се върна.

Младежът затича още по-бързо.

— Но ние сме вашият народ!

Фадауар — висок и надменен тъмнокож мъж — говореше по същия високопарен начин, удължавайки гласните, който Насуада си спомняше от детството си във Фардън Дур, когато пратеници от племето на баща й ги посещаваха и тя дремеше в скута на Аджихад, докато те говореха и пушеха магарешки бодил.

Тя погледна към Фадауар и си пожела да е с петнадесетина сантиметра по-висока, за да гледа вожда и четиримата му придружители право в очите, макар че бе свикнала мъжете да се извисяват над нея. Доста по-смущаващо й действаше фактът, че се намира сред тъмнокожи като нея хора. Беше странно усещане да не бъде обект на любопитни погледи и прошепнати коментари от околните.

Насуада седеше на украсения с дърворезба трон — единствения стабилен стол, който Варден бяха взели със себе си на този военен поход — в червената щабна шатра, където даваше аудиенции. Слънцето скоро щеше да залезе и лъчите му се процеждаха през дясната стена, обагряйки с рубинен блясък всичко вътре. Дълга ниска маса, отрупана с доклади и карти, заемаше половината от шатрата.

Тя знаеше, че отвън пред входа шестимата й лични стражи — двама човека, две джуджета и двама ургали — чакат с извадени оръжия, готови да нападнат при най-лекия знак, че повелителката им е в опасност. След смъртта на Аджихад нейният най-опитен и доверен командир Йормундур я обграждаше с пазачи, но никога с толкова много и за толкова продължително време. В деня след битката в Пламтящите равнини той бе изразил голямата си тревога за нейната безопасност: тревога, която — както твърдеше — често го държала буден нощем. След опита за покушение срещу нея в Аберон и убийството на крал Хротгар от Муртаг преди по-малко от седмица, мнението на командира беше, че Насуада трябва да има свой охранителен отряд. Водачката на Варден бе възразила, че подобна мярка ще е прекомерна, но не бе успяла да убеди Йормундур; той я бе заплашил, че ще напусне поста си, ако тя не приеме оправданите според него предпазни мерки. В крайна сметка Насуада бе отстъпила само за да прекара следващия час в ожесточен спор относно точния брой на необходимите й стражи. Той бе настоял за дванадесет и дори повече, а тя — за максимум четирима. Бяха се спрели на шестима, които все още й се струваха твърде много. Безпокоеше се, че ще изглежда изплашена, или — по-лошо, — че иска да сплаши онези, които среща. Протестите й отново не можаха да повлияят на Йормундур. Когато го обвини, че е упорит стар мърморко, той се засмя и каза:

— По-добре това, отколкото глупаво младо пале, умряло без време.