Кристофър Паолини - Бризингър

— Сигурно е паднала — каза Ерагон, докато оглеждаше стените на оврага. След това остави светлинката да изчезне.

Роран кимна в знак на съгласие и се изправи, изтупвайки прахта от панталоните си.

Докато се връщаха при Сапфира, младежът се замисли за бързината, с която бяха реагирали. Сърцето му все още биеше учестено, ръцете му трепереха и бе склонен да се втурне през дивата пустош и да тича няколко мили, без да спре. „Преди нямаше да скочим така“ — помисли си. Причината за бдителността им не беше загадка: всяка от битките, в които бяха участвали, бе подронила самоувереността им, за да остави след себе си само оголени нерви, които се изопваха при най-лекото докосване.

Роран сигурно си мислеше нещо подобно, защото попита:

— Виждаш ли ги?

— Кого?

— Хората, които си убил. Виждаш ли ги в сънищата си?

— Понякога.

Трептящата светлина на огъня огря лицето на Роран отдолу, хвърляйки гъсти сенки над устата и по челото му, като придаде злокобен вид на полупритворените му очи. Говореше бавно, сякаш трудно намираше думите си.

— Никога не съм искал да бъда воин. Когато бях по-малък, като всяко момче мечтаех за кръв и слава, но истински важна за мен беше земята. Тя и семейството ни… А сега вече съм убил хора… Убивах и убивах, а ти си убивал дори повече. — Погледът му се фокусира върху някакво далечно място, което само той виждаше. — В Нарда имаше двама мъже… Разказвах ли ти за това?

Беше му разказвал, ала Ерагон само мълчаливо поклати глава.

— Бяха стражи на главната порта… Двама, нали разбираш, и онзи отдясно имаше чисто бяла коса. Спомням си, защото не можеше да е на повече от двадесет и четири или двадесет и пет години. Носеха вълшебните знаци на Галбаторикс, но говореха като да са от Нарда. Не бяха професионални войници. Вероятно бяха просто мъже, решили да защитят домовете си от ургали, пирати, бандити… Ние нямаше и да ги докоснем. Кълна се, Ерагон, изобщо не възнамерявахме да го правим. Обаче нямах избор. Те ме разпознаха. Пронизах белокосия под брадичката… Беше точно както татко прерязваше гърлото на прасе. А после разбих черепа на другия. Все още чувам пращенето на костите… Спомням си всички удари, които съм нанесъл — от тези по войниците в Карвахол, до онези в Пламтящите равнини… Знаеш ли, като затворя очи, понякога не мога да заспя, защото заревото на пожара, който запалихме на доковете в Теирм, е прекалено ярко в ума ми. В такива моменти ми се струва, че полудявам.

Ерагон осъзна, че стиска толкова силно тоягата, та кокалчетата му бяха побелели, а сухожилията от вътрешната страна на китките му бяха изпъкнали.

— Да — каза той. — В началото бяха само ургали, после хора и ургали, а сега в тази последна битка… Зная, че това, което вършим, е правилно, но правилно не означава лесно . Заради това, което представляваме, Варден очакват двамата със Сапфира да предвождаме армията им и да избиваме цели батальони войници. Правим го. Длъжни сме. — Гласът му секна и той замълча.

— Всяка голяма промяна е съпътствана от суматоха — обърна се Сапфира и към двамата. — И ние получаваме нашия дял от нея, защото сме носители на тази промяна. Аз съм дракон и не съжалявам за смъртта на онези, които са заплаха за нас. Убийството на стражите в Нарда може би не е дело, достойно за прослава, но и не е причина да изпитваш вина. Трябвало е да го направиш. Когато се е налагало да се сражаваш, Роран, нима не те е окрилявала свирепата радост от битката? Не си ли изпитвал удоволствие от това да се изправиш пред достоен противник, или удовлетворение от гледката на телата на враговете ти, струпани пред теб? Ерагон, ти си го изпитвал. Помогни ми да го обясня на братовчед ти.

Младият Ездач се загледа в огъня. Сапфира бе казала истина, която не му се искаше да признае, защото се боеше, че ако потвърди, че човек може да се радва на насилието, ще се превърне в някой, когото би ненавиждал. Затова остана смълчан. Срещу него Роран, изглежда, се чувстваше по същия начин.

С по-мек глас Сапфира каза:

— Не се сърдете. Не възнамерявах да ви притеснявам… Понякога забравям, че още не сте привикнали на тези емоции, докато аз се боря за живота си от мига на излюпването.

Ерагон се изправи и отиде до дисагите, за да вземе малката глинена делва, която Орик му бе дал, преди да се разделят, а после отпи две големи глътки малинова медовина. Стомахът му се изпълни с топлина. Той направи гримаса и подаде делвата на Роран, който също отпи.