Кристофър Паолини - Бризингър

Гаснещият огън, който Ерагон и Роран бяха наклали, хвърляше мъждива червена светлина наоколо, разкривайки малък участък от камениста почва, няколко оловносиви храсти, неясните очертания на група хвойнови дървета по-нататък, а после — мрак.

Облегнат на люспестия преден десен крак на Сапфира, Ерагон седеше, изпружил босите си крака към гнездото от рубиненочервена жарава, и се наслаждаваше на топлината. Срещу него Роран се бе разположил на един твърд като желязо кух дънер, чиято кора бе обезцветена от слънцето и излющена от вятъра. Всеки път, когато помръднеше, дънерът издаваше остро скърцане, от което на Ерагон му идеше да забие нокти в ушите си.

Известно време в оврага цареше тишина. Дори жаравата тлееше безшумно. Роран бе събрал само отдавна изсъхнали клони без никаква влага в тях, за да избягнат дима, който би могъл да бъде забелязан от вражески очи.

Ерагон тъкмо бе приключил да разказва на Сапфира за случилото се през деня. Обикновено не му се налагаше да й казва какво е правил, тъй като мислите, чувствата и другите усещания протичаха между тях с лекотата на вода — от единия бряг на езеро до другия. Ала в този случай беше необходимо, тъй като по време на проучвателната експедиция бе изолирал ума си от нея, освен при мисленото претърсване на леговището на Ра’зак.

След значителна пауза в разговора, тя се прозя, разкривайки множеството си страховити зъби.

— Може и да са жестоки и зли, но е впечатляващо, че са успели да омагьосат плячката си да иска да бъде изядена. Изглежда, наистина са велики ловци… Може би и аз ще пробвам да го направя някой ден.

— Но не с хора — почувства се длъжен да вметне Ерагон. — Пробвай с овце.

— Хора, овце… каква е разликата за един дракон? — После тя се засмя гърлено — продължителен тътен, който му напомняше за гръмотевица.

Той се приведе напред, за да отдръпне гърба си от острите люспи на Сапфира, и взе глоговата тояга, която лежеше до него. Завъртя я между дланите си, възхитен от играта на светлината по излъсканата плетеница от корени на върха й и издраскания метален шип в долния край.

Роран я бе тикнал в ръцете му, преди да оставят Варден в Пламтящите равнини, с думите:

— Дръж. Фиск ми я направи, след като единият Ра’зак ме ухапа по рамото. Зная, че си изгубил меча си, и си помислих, че може да имаш нужда от нея… Ако искаш да вземеш друг меч, няма проблем, но открих, че са много малко битките, които не можеш да спечелиш с няколко удара с добра, здрава сопа.

Ерагон си спомни тоягата, която Бром винаги бе носил, и реши да се откаже от новия меч в полза на чепатата сопа. След като изгуби Зар’рок, нямаше желание да взима друг, по-лош меч. Онази нощ бе подсилил не само тоягата, но и дръжката на чука на Роран с няколко магии, които щяха да ги предпазят от счупване, освен при суперогромно натоварване.

Изведнъж го връхлетяха спомени: Мрачно небе, обагрено в оранжево и пурпур, се завихря около него, когато Сапфира се спуска в преследване на червения дракон и неговия Ездач. Вятърът свири край ушите му… Пръстите му изтръпват при удара на меч в меч, докато се бие със същия този Ездач на земята… Събаряйки шлема на противника си насред битката, разкрива лицето на някогашния си приятел и спътник Муртаг, когото е смятал за мъртъв… Подигравателната усмивка на Муртаг, когато взима Зар’рок от ръката му, твърдейки, че червеният меч по право принадлежи на него, по-големия брат на Ерагон…

Младият Ездач примигна, дезориентиран, когато звуците от яростната битка заглъхнаха и приятният аромат на хвойново дърво замени миризмата на кръв. Прокара език по горните си зъби, опитвайки се да премахне горчивия вкус на жлъчния сок, изпълнил устата му.

Муртаг.

Дори само името му пробуждаше у него лавина от объркани чувства. От една страна, той харесваше Муртаг, който бе спасил и него, и Сапфира от Ра’зак при първото им злочесто посещение в Драс-Леона. Той бе рискувал живота си, за да помогне на Ерагон да се измъкне от Гил’еад, и се бе сражавал храбро в битката за Фардън Дур. А и въпреки мъченията, които без съмнение бе изтърпял в резултат на това, бе избрал да интерпретира заповедите, дадени му от Галбаторикс, по начин, който му позволи да освободи Ерагон и Сапфира след битката в Пламтящите равнини, вместо да ги вземе в плен. Муртаг не беше виновен за това, че Близнаците го бяха отвлекли, нито пък че червеният дракон Торн се бе излюпил за него или че Галбаторикс бе открил истинските им имена, чрез които бе изтръгнал от тях клетви за вярност на древния език.