Кристофър Паолини - Бризингър

Кръвта му опръска скалите зад олтара.

Ерагон потрепери и отмести очи, ала нямаше как да избяга от пронизителните писъци на младежа. Не че не бе виждал подобни неща в битка, ала му се струваше грешно да се осакатяваш умишлено, когато и ежедневният живот предлагаше толкова възможности за това.

Стръковете трева изшумоляха, когато Роран премести тежестта си от едната на другата страна. Той измърмори някакво проклятие, което се изгуби в брадата му, а после отново се умълча.

Докато един жрец се грижеше за раната на младежа, спирайки кръвта с магия, друг накара двама роби да пуснат носилката на Върховния жрец само за да ги прикове за глезените към желязна халка, закрепена за олтара. После псалтовете извадиха множество пакети изпод одеждите си и ги натрупаха на земята, но на място, което робите не достигаха.

С това церемонията приключи и жреците и техните последователи напуснаха Хелгринд, отправяйки се към Драс-Леона, като по целия път се чуваше дрънченето на звънците и виковете им. Вече едноръкият фанатик се запрепъва точно зад Върховния жрец.

На лицето му бе разцъфнала блажена усмивка.

— Леле! — възкликна Ерагон и изпусна шумно дълго сдържания си въздух, когато групата изчезна зад един далечен хълм.

— Какво леле?

— Живял съм сред джуджета и елфи и нищо, което са вършили, не ми се е струвало толкова странно, колкото това, което правят тези хора .

— Те са чудовища като Ра’зак. — Роран посочи с брада Хелгринд. — Можеш ли сега да разбереш дали Катрина е там?

— Ще опитам. Но се приготви да бягаш.

Ерагон затвори очи и със съзнанието си бавно проникна в съзнанието на всяко живо същество, на което се натъкна, като водна струйка, просмукваща се в пясък. Докосна гъмжила от насекоми, които френетично се щураха по своите дела, гущери и змии, скрити сред топлите скали, разнообразни пойни птици и безброй дребни бозайници. И насекомите, и животните бяха трескаво заети с подготовката за бързо приближаващата нощ, независимо дали се усамотяваха в бърлогите си, или — какъвто бе случаят с нощните обитатели — се прозяваха, протягаха се и се готвеха да излязат на лов.

Също както и при другите му сетива, способността на Ерагон да докосва мислите на други живи същества отслабваше с разстоянието. Докато психичното му търсене достигне основата на Хелгринд, вече усещаше единствено най-големите животни, но дори тях — съвсем слабо.

Той продължи внимателно, готов да се отдръпне в мига, в който се докосне до ума на търсените създания: Ра’зак и техните родители и жребци — гигантските Летрблака. Осмеляваше се да се разкрие по този начин само защото никой от вида на Ра’зак не можеше да използва магия, а не вярваше, че са сред съкрушителите на умове — немагьосници, обучени да се бият с телепатия. Ра’зак и Летрблака нямаха нужда от подобни номера, тъй като дори само дъхът им бе достатъчен да вцепени и най-едрия мъж.

И въпреки че Ерагон рискуваше да бъде разкрит с умственото си проучване, тримата с Роран и Сапфира трябваше да знаят дали Катрина — годеницата на Роран — е пленница в Хелгринд, защото отговорът щеше да определи дали мисията им ще бъде спасителна, или такава с цел залавяне и разпит.

Той търси дълго и усилено. Когато се върна в тялото си, братовчед му го гледаше като изгладнял вълк. Сивите му очи горяха със смесица от гняв, надежда и отчаяние, които бяха толкова силни, че изглеждаше, сякаш емоциите му всеки миг ще изригнат и ще изпепелят всичко наоколо с невъобразимо могъщи пламъци, разтапяйки и самите скали.

Ерагон го разбираше напълно.

Бащата на Катрина, касапинът Слоун, беше предал Роран на Ра’зак. Когато не бяха успели да го заловят, чудовищата бяха отвлекли любимата му от спалнята им и я бяха отнесли далеч от долината Паланкар, оставяйки обитателите на Карвахол да бъдат избити и поробени от войниците на крал Галбаторикс. Неспособен да спаси Катрина, Роран бе успял да убеди селяните — точно навреме — да изоставят домовете си и да го последват през Гръбнака, а после на юг по крайбрежието на Алагезия, където се бяха присъединили към бунтовниците Варден. При това пътешествие бяха преживели множество ужасни трудности. Но колкото и да бе странно, това развитие на нещата бе събрало отново Роран и Ерагон, който знаеше къде е леговището на Ра’зак и бе обещал да помогне за спасяването на Катрина.

Според собствените му думи, Роран бе успял да преодолее всички препятствия по пътя си благодарение на силата на чувствата му, която го бе тласкала към крайности, от които другите се страхували и избягвали. Така бе надвил враговете си.