Кристофър Паолини - Бризингър

Сега Ерагон бе обхванат от същия плам.

Бе готов да се изправи срещу всяка злина, без изобщо да се замисли за собствената си безопасност, ако някой, за когото го бе грижа, се окажеше в опасност. Обичаше Роран като брат и тъй като той щеше да се жени за Катрина, тя автоматично се бе превърнала в част от семейството му. Сега това му се струваше още по-важно, тъй като двамата с Роран бяха последните представители на своя род. Ерагон бе отхвърлил всякаква връзка с родния си брат Муртаг и единствената роднина на него и братовчед му беше Катрина.

Но не само благородството на роднинската връзка ги тласкаше напред. Имаха и друга цел, която не им даваше мира: отмъщението ! Докато планираха как да изтръгнат Катрина от лапите на Ра’зак, двамата воини — и смъртният, и Драконовият ездач — искаха да унищожат чудовищните слуги на крал Галбаторикс, задето бяха измъчвали и убили Гароу, който беше баща на Роран и като баща за Ерагон.

Така че информацията, с която се бе сдобил сега, беше важна за него, колкото и за братовчед му.

— Мисля, че я почувствах — каза той. — Трудно е да бъда сигурен, тъй като сме далече от Хелгринд, а и никога преди не съм докосвал ума й, но смятам , че се намира в онази проклета кула.

— Болна ли е? Ранена ли е? Мътните те взели, Ерагон, недей да криеш от мен — наранили ли са я?

— В момента не изпитва болка. Повече от това не бих могъл да кажа, защото дори само за да доловя светлинката на съзнанието й, ми бе необходимо да използвам цялата си сила. Не можах да се свържа с нея. — Ерагон обаче се въздържа да спомене, че е открил и втори човек, за чиято самоличност се досещаше и чието присъствие, ако се потвърдеше, го тревожеше изключително много. — Онова, което не намерих, бяха Ра’зак и Летрблака. Дори и по някакъв начин да съм пропуснал Ра’зак, родителите им са толкова големи, че жизнената им сила би трябвало да пламти като хиляда фенера, също като тази на Сапфира. Като се изключат Катрина и още няколко бледи светлинки, Хелгринд е потънал в пълен мрак.

Роран се намръщи, стисна левия си юмрук и се загледа в каменистия връх, който се скриваше в здрача, обгърнат от лилави сенки. После каза с равен и безизразен глас, все едно говореше на себе си:

— Няма значение дали си прав, или грешиш.

— Защо?

— Не можем да рискуваме да атакуваме тази нощ. През нощта Ра’зак са най-силни и ако са наблизо, ще е глупаво да се бием с тях в неизгодна позиция. Съгласен?

— Да.

— Така че ще чакаме да съмне. — Роран посочи към робите, приковани към кървавия олтар. — Ако тези клетници са изчезнали дотогава, ще знаем, че Ра’зак са тук и ще продължим по план. Ако пък не, проклинаме лошия си късмет, че са ни избягали, освобождаваме робите, спасяваме Катрина и отлитаме обратно при Варден с нея, преди Муртаг да ни е открил. Така или иначе се съмнявам, че Ра’зак биха оставили Катрина сама дълго време. Не и ако Галбаторикс я иска жива, за да я използва срещу мен.

Ерагон кимна. Искаше му се да освободи робите сега, но това би предупредило враговете им, че нещо не е наред. Не можеше и да се намеси заедно със Сапфира, ако Ра’зак дойдеха да си приберат вечерята. Битка на открито между дракон и създания като Летрблака би привлякла вниманието на всеки мъж, жена и дете на километри наоколо. А пък той не вярваше, че тримата със Сапфира и Роран щяха да оцелеят, ако Галбаторикс научеше, че са сами в Империята му.

Отмести поглед от окованите мъже. „Надявам се за тяхно добро Ра’зак да са на другия край на Алагезия или поне, че не са гладни тази нощ“.

Без да продумат, двамата с братовчед му запълзяха обратно по склона на хълма, зад чието било се бяха крили. Като стигнаха подножието му, се изправиха, обърнаха се и приведени се затичаха между два реда хълмове. Плитката долчинка малко по малко стана по-дълбока — изровен от водата овраг, от двете страни на който се издигаха ронещи се шистови скали.

Като заобикаляше чворестите хвойни, които растяха по дъното на оврага, Ерагон вдигна поглед и през отрупаните с иглички клони съзря първите звезди, които изпъстряха кадифеното небе. Изглеждаха студени и остри като ярки ледени кристали. После се съсредоточи да гледа къде стъпва, докато двамата с Роран вървяха бързо на юг към лагера си.

Ниската купчинка жарава пулсираше като сърцето на някой огромен звяр. От време на време златисти искри проблясваха и пробягваха по повърхността на горящото дърво, преди да изчезнат в някоя нажежена до бяло пукнатина.