Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Уилям въздъхна.

— В деня, в който тя се появи, нещата тук станаха много трудни, за повечето от тях не мога да говоря, но е достатъчно да ти кажа, че накрая разбрах, че двамата сме съвсем различни хора от онова, което бяхме в Звезден пристан. Освен това открих, че чувствата ми не са се променили, и се смаях, когато разбрах, че двете години раздяла са променили и начина, по който тя гледа на мен. Станахме любовници.

Ерик чакаше мълчаливо.

— Бяхме заедно шест години.

— И какво стана?

— Тя умря.

— Ако не искате да говорите за това…

— Не искам — прекъсна го Уилям.

Ерик се почувства неловко.

— Е, аз да си ходя, сър. Не исках да отварям стари рани…

Уилям махна с ръка.

— Не си. Тези рани са си с мен всеки ден, и винаги са си отворени. Това е една от причините, поради които не се ожених.

Когато стигна до вратата, Ерик каза:

— Ако нямате нищо против, че питам, сър, как се казваше тя?

Без да го поглежда, все така извърнат към прозореца, Уилям промълви:

— Джезара.

Ерик тихо притвори вратата и закрачи по коридора. Все още не знаеше как да постъпи, но реши да насочи ума си към работите, които му предстояха, а чувствата си към Кити да остави такива, каквито са.

Томас седеше неподвижно.

Крал Червено дърво, Ейрон Еаранорн на езика на елфите, заговори:

— В годините, след като напуснахме Северните земи за завръщането, ние се постарахме да разберем своите братовчеди. — Водачът на гламредел, „лудите“ елфи, оставени да се грижат сами за себе си в Северните земи преди векове, прикова с твърдия си поглед кралица Агларана. — Кланяме се на вас като владетел тук, господарке — замахна широко с дясната си ръка, — в Елвандар. Но вие не властвате над нас.

Томас погледна жена си. Владетелката на елфите на Елвандар се усмихна мило на воина, който властваше заедно с нея почти толкова години, колкото тя бе царувала над долините на елфите.

— Еаранорн — възрази тя, — онези, които предпочетоха да дойдат в Елвандар по призива на древната кръв или като гости, са свободни да напуснат по всяко време. Само онези, които предпочетат да останат тук по своя воля, са подчинени на нашата власт.

Бившият крал се попипа по брадичката.

— Това е спорът значи. Хм.

Огледа събралите се в Кралския съвет елфи. Татар, старшият съветник; Томас, получовекът, пълководецът и принц-консортът. Акайла, водачът на елдарите, които бяха останали в света на Келеуан, докато не ги бе открил човекът магьосник Пъг; и другите, в това число Пъг и сегашната му спътничка Миранда. След дълго мълчание старият крал запита:

— Къде бихме могли да отидем? Да се върнем при нашите не толкова щедри братовчеди ли?

Томас погледна Пъг, своя приятел от детинство, брат и съюзник във Войната на разлома, и неговите очи му разкриха, че и той знае отговора: тези „диви“ елфи нямаха къде да отидат.

Томас погледна и към Акайла, чиито познания и духовна сила не преставаха да изумяват Пъг, и вдигна пръст толкова лекичко, че магьосникът едва го забеляза. Акайла сведе глава едва-едва. Кралицата му отвърна с почти недоловимо кимване.

— Защо изобщо трябва да отивате някъде? — попита водачът на елдар, онези древни елфи, които стояха най-близо до Господарите на драконите и които все още пазеха своите древни знания и науки. — Та вие намерихте своите изгубени родственици след векове на самота и никой не се стреми да ви зароби, но ето, че се сърдите за нищо. Мога ли да попитам защо?

Червено дърво отрони тежка въздишка.

— Стар съм аз… — При тези думи Татар, Акайла и още неколцина се засмяха, не злонамерено, а искрено развеселени. — Добре де, аз съм едва на триста и седемдесет лета, докато някои тук са на два пъти повече, ала истината е, че лесът Еддер в Северните земи е сурово място, гъмжи от врагове, а храната е оскъдна. Тук, сред изобилието на Елвандар, трудно ще го разберете. — Той потръпна, сякаш споменът за Еддер го смрази. — Нямахме си тъкачи на заклинания и изцеряващо чародейство. Тук дори една сериозна рана заздравява само с отдих и храна; там най-невинното загнояване може да порази воина също като вража стрела. — Стисна юмрук и викна гневно: — Погребах жена си и синовете си. Според опита на моя народ аз наистина съм много стар.

— И многословен също така — прошепна Миранда на Пъг и потисна прозявката си. Пъг кимна — и той, както Миранда и другите, беше слушал много пъти приказките за битките на Червено дърво и за загубите му.

Калин, по-големият син на Агларана и наследник на трона, заговори: