Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Няма следа от Дженкс и от Марк, сержант.

Ерик кимна и подаде юздите на Матю. После даде знак на Уил и тръгнаха по пътеката. Пушекът от огньовете на отсрещното било се виждаше ясно.

Продължиха още около четвърт миля и спряха. Нещо не беше наред. Ерик махна на Уил да мине от другата страна на пътеката и продължи през гъстия храсталак.

Спускането беше бавно, защото дърветата по каменистия склон се издигаха на купчини, с голи участъци между тях. В края на една такава поляна Ерик за миг зърна Уил и му махна да заобиколи и да се приближи до следващата група дървета.

После зачака. Уил не се появи и Ерик разбра къде се крие онзи, който беше пленил съгледвачите му. Озърна се и реши да продължи надолу по склона.

Измъкна се от храсталака, в който се беше скрил, и се спусна в близкото дере.

Миризмата на пушек вече се усещаше ясно и Ерик разбра, че е имало лагерни огньове по-близо от онези, които бе видял, и че предната нощ тук е имало бивак. Усети и позната миризма. Бяха свършили доста работа с прикриването на конската тор, но за човек, отраснал сред животни, миризмата не можеше да се сбърка.

Ерик се промъкна до мястото, където бе изчезнал съгледвачът му, спря и се ослуша. Цареше мъртва тишина, сякаш животните бяха избягали, за да се върнат, след като сегашните обитатели си отидат.

Ерик стигна до следващите дървета на склона и тръгна обратно по пътеката. И изведнъж усети, че някой го следи.

Макар и да беше млад, имаше дълъг опит в бойното дело и си даде сметка, че ей сега ще го нападнат. Присви се бързо и се претърколи — и някой скочи точно на мястото, от което току-що се бе махнал.

Ерик скочи към непознатия и го повали.

Противникът му беше силен и пъргав, но Ерик бързо успя да го стисне за китките. Не видя оръжие в ръцете му, пусна едната му китка и вдигна юмрук да го удари, но се вгледа в лицето му и го позна.

— Джаксън?

— Да, старши сержант — каза войникът.

Ерик го пусна и се надигна. Войникът беше от личната гвардия на принц Патрик. Но вместо парадната дворцова униформа или поне облеклото за ежедневни упражнения беше с тъмнозелена куртка и панталони, с кожен нагръдник, къса кама на колана и шлем.

Ерик му подаде ръка да му помогне да стане.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Не, няма да каже — чу се друг глас.

Ерик се обърна и видя друго познато лице: капитан Субаи, началникът на кралските крондорски Първопроходци.

— Капитане?

— Старши сержант — каза офицерът. — Малко сте се отклонили от маршрута си.

Ерик го изгледа. Субаи беше висок и слаб, почти мършав. Лицето му беше опърлено от слънцето и приличаше на тъмна щавена кожа. Веждите и косата му бяха посивели, макар Ерик да подозираше, че не е чак толкова стар. Според мълвата беше родом от Кеш и го смятаха за много добър с меча и изключителен стрелец с лък. Но като повечето Първопроходци, мъжът предпочиташе да общува със своите и да не се меша нито с хората от гарнизона, нито с Орлите на Калис.

— Принц Патрик ми каза да упражнявам новата си дружина и помислих да ги изкарам на малко по-груб терен от онова, което е около Крондор. — Той посочи с брадичка към далечния пушек. — Вашите огньове ли са това, капитане?

Мъжът кимна, после каза:

— Да. Водете хората си на север, ако искате, но не се приближавайте насам, старши сержант.

— Защо не, капитане?

— Това не е молба, старши сержант. Това е заповед.

Ерик не беше склонен да оспорва йерархията. Субаи не беше наемник, а рицар-капитан от армията на принца, мъж с ранг, равен на този на Калис. Боби дьо Лунвил сигурно щеше да измисли по-елегантен начин да се измъкне от неловката ситуация, но единственото, което Ерик можа да каже, бе:

— Да, сър.

— Вашите съгледвачи са ей там — каза му Субаи. — Има още доста да учат.

Ерик се обърна и видя двама войници, които пазеха Уил, Марк и Дженкс. Хората му бяха вързани, но не изглеждаха зле. Ерик погледна двамата стражи. Единият беше от Първопроходците, а вторият — от гвардията на принц Патрик.

— Пуснете ги — каза Ерик и двамата пазачи се подчиниха. Тримата съгледвачи бавно се надигнаха, явно схванати, и като че ли се попритесниха, когато стражите им върнаха оръжията.

Уил понечи да каже нещо, но Ерик вдигна ръка. Долови някакви далечни звуци и ги позна.

— Да тръгваме — заповяда той на хората си.

След като се отдалечиха достатъчно от Първопроходците, Ерик попита:

— От дърветата ли ви скочиха?

— Да, сержант — отвърна Марк.

Ерик въздъхна. Нали и самия него за малко щяха да го хванат по същия начин.