Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Ру го последва и махна на слугинята, която сякаш беше пуснала корени на същото място, където я бяха оставили, и още държеше пелерината на херцога. Помогна му припряно да си я наметне, а Ру отвори вратата:

Когато един от стражите затвори вратата на каляската, Джеймс се наведе от прозорчето и каза:

— И не се бави много. Искам да тръгнеш най-късно другия месец.

Каляската потегли и Ру влезе. От горния етаж дотича Карли и попита:

— Какво иска херцогът?

— Заминавам за Квег — отвърна Ру.

— За Квег? Не е ли опасно?

Ру сви рамене.

— Да. Но по-важното е как да стигна там. — Той се прозя, после плъзна ръка около кръста й и я стисна закачливо. — Точно сега имам нужда от малко сън. Хайде да си лягаме.

Тя отвърна на веселия му тон с една от редките си усмивки.

— Това ще ми хареса.

Тръгнаха нагоре по стълбите.

Лежеше в тъмното, вслушан в равномерното дишане на Карли. Бяха се любили, но някак вяло. Карли не правеше нищо, за да възбуди желанието му, както Силвия Истърбрук. По време на любовната игра с жена си Ру мислеше за Силвия и от това изпита смътно чувство за вина.

Беше гостувал на Силвия почти всяка седмица, понякога и два пъти седмично, след церемонията с награждаването в двореца, и все още се възбуждаше от нея като първия път, когато влезе в леглото й. Сега тихо стана и отиде до прозореца.

През гладкото стъкло, внесено на висока цена от Кеш, се виждаха ниските заоблени хълмове на имението му. Имаше си поток, който предлагаше, уверяваха го, чудесен риболов, имаше си и неголям горист участък на север, който гъмжал от дивеч. Беше казвал, че ще излиза на риболов и лов като благородник, но все не намираше време. Единственото, което донякъде можеше да се нарече „отдих“, бе да прекарва времето си с Ерик в „Счупения щит“, да се люби със Силвия или да се упражнява с меч с братовчед си Дънкан.

В редки мигове на размисъл Ру преценяваше живота си и се смяташе едновременно за щастливец и за прокълнат. Щастливец беше, защото бе оцелял след убийството на Стефан фон Даркмоор, в пътешествието до Новиндус с капитан Калис и в сблъсъка си с братята Джейкъби. Нещо повече, сега той беше един от най-богатите търговци в Крондор. Чувстваше се благословен, че е семеен човек, макар че много не му се мислеше за жена му; отдавна си беше признал, че е взел Карли от съжаление и гузна съвест; чувстваше се виновен за смъртта на баща й.

Децата му го смущаваха. Бяха му някак чужди тези малки същества, все искаха неща, които той трудно можеше да признае за нужни. И все миришеха в най-неподходящи моменти. Абигейл беше плахо дете, което често избухваше в плач, щом той си позволеше да повиши малко тон, а пък на Хелмут му никнеха зъбките и затова постоянно се наакваше, при това върху чистата дреха, която Ру току-що си е облякъл. Знаеше, че ако не беше се оженил за Карли, сега щеше да е женен за Силвия. Не разбираше от любов, така както другите говореха за нея, но Силвия поглъщаше мислите му. Тя го отвеждаше до висините на страстта, за които само беше мечтал преди да я срещне. Дори понякога си въобразяваше, че ако Силвия му беше жена, децата му щяха да са съвършени малки руси същества, които непрекъснато ще се усмихват и никога няма да се обаждат, освен ако баща им не го поиска. Ру въздъхна. Дори Силвия да им беше майка, беше сигурен, че Абигейл и Хелмут щяха да са си същите, странни и чужди същества.

Видя как един облак премина по небето и закри голямата луна, единствената, която се показваше по това време на нощта. Настроението му помръкна също като гледката отвъд прозореца. Силвия. Беше започнал да се съмнява, че е влюбена в него; може би това се дължеше на някакво съмнение в себе си, но той просто не можеше да повярва, че човек като него е в състояние да привлече интереса й, да не говорим за сърцето й. Все пак тя като че ли се радваше, когато успееше да си уреди среща с нея и баща й, особено ако можеше да остане с нея през нощта. Начинът, по който се любеше с него, бе винаги изобретателен и изпълнен с плам, но с времето той бе започнал да подозира, че не всичко е такова, каквото изглежда. Подозираше също така, че тя дава информация на баща си, която му носи загуби в бизнеса. Реши, че трябва повече да внимава какво споделя с нея. Не допускаше, че нарочно изтръгва сведения от него, за да ги предаде на баща си, но някоя случайно повторена реплика на вечеря можеше да даде на хитрия стар Джейкъб достатъчен коз, за да надиграе младия си съперник.

Ру се протегна, загледан в отминаващия облак. Странно и неочаквано се бе оказало присъствието на Силвия в живота му, като някакво чудо. Все пак съмненията го терзаеха. Зачуди се какво ли би казала за всичко това Хелън Джейкъби. Мисълта за Хелън го накара да се усмихне. Макар да беше вдовица на убит от него човек, бяха станали приятели и честно казано, с нея той разговаряше с по-голямо удоволствие, отколкото с Карли или със Силвия.