Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Ру въздъхна. Три жени, а не знаеше какво да прави с никоя от тях. Излезе тихо от спалнята и отиде в стаята, която използваше за личен кабинет. Отвори една ракла, извади от нея дървена кутия и вдигна капака. Под лунната светлина блесна изящна колекция от изкусно обработени рубини — пет големи камъка, с големината на мъжки палец, и дузина по-малки, все с еднаква форма.

Беше се опитвал да продаде колекцията на Изток, но твърде много търговци на скъпоценни камъни се досетиха за какво става дума — за крадена стока. На кутийката се четеше гравирано името на притежателя й, лорд Вазарий.

Ру тихо се засмя. Беше проклинал късмета си, че не може да продаде скъпоценностите, но сега се смяташе за щастлив. Знаеше, че на заранта ще каже на помощника си Даш да уведоми дядо си херцог Джеймс, че когато бъде готов да прати писмото му до Квег, то ще съдържа следното:

„Милорд Вазарий. Казвам се Рупърт Ейвъри, търговец от Крондор. Наскоро придобих една вещ с изключително висока стойност, за която съм сигурен, че принадлежи на Вас. Ще ме удостоите ли с удоволствието да Ви я върна лично?“

Корабът леко се полюшваше в огромния залив, който беше входът за град Квег, столицата на островната държава със същото име. Приближаваха кея и Ру гледаше с възхищение.

Заливът гъмжеше от огромни бойни галерии, масивни търговски кораби, гемии и малки рибарски лодчици. За остров с размерите на Квег пристанището изглеждаше невероятно оживено.

Ру беше проучил всичко, което бе могъл, за враждебната островна държава — бе разпитвал търговските си партньори, стари войници и моряци, всеки, който можеше да му даде някакви сведения. Когато империята Велики Кеш се беше изтеглила от Далечния бряг и сегашните Свободни градове, прибирайки легионите си, за да ги прати на юг срещу въстаналите в Кешийската конфедерация държави, въстанал бе и губернаторът на Квег.

Дете на тогавашния император на Кеш, от четвъртата или петата му жена, той бе заявил някаква си „вдъхновена от боговете“ божествена причина, довела до основаването на империята Квег. Тази малка държавица на бивши кешийци, смесени с местните островитяни чрез взаимни бракове, щеше да се приема на шега, ако не бяха два фактора. Първият беше, че островът бе вулканичен и по тази причина разполагаше с една от най-плодородните земеделски земи северно от Долината на сънищата, обкръжени от необичайни местни течения, така че климатът тук бе най-умереният в цяло Горчиво море — което означаваше, че островът може да се самозадоволява колкото до прехраната на населението. Вторият фактор беше флотата.

Квег разполагаше с най-голямата флота в Горчивото море — факт, който непрекъснато биваше натрапван с редовните набези и пленявания на кораби на Кралството, Кеш и Свободните градове. Освен претенциите на Квег, че има териториални права над цялото Горчиво море — наследство от древните права на Кеш над това море — много дразнеха и неговите пирати. Често галерии без флагове нападаха по крайбрежието на Кралството и Свободните градове, като понякога дръзваха да стигнат чак до далечния западен бряг на Империята, и при всяко обръщане към техния император и към сената на Квег те заявяваха, че са в неведение.

Ру често беше чувал някой дребен дворцов служител да възкликва: „И все отвръщат: Ние сме бедна държавичка, обкръжена от всички страни от врагове.“

По водата се плъзнаха странни сенки и Ру вдигна очи нагоре и се ококори.

— Вижте!

Джими, внук на лорд Джеймс, и брат му Даш вдигнаха глави и видяха ято гигантски птици, полетяло към открито море. Джими беше тръгнал с него по настояване на дядо си, което създаде на Ру немалко притеснение. Даш работеше при него, поне на думи, и се изявяваше като надежден помощник. Колкото до Джими, той работеше за дядо си, въпреки че Ру не беше сигурен в какво качество. Беше сигурен, че не са сметките. За кратко Ру се зачуди дали квеганците ще обесят цялата му група, ако момчетата бъдат обвинени, че са шпиони, или само него.

Братята не си приличаха много. Джими приличаше повече на дядо си, с тънки кости и светла коса, докато Даш, като баща си лорд Арута, беше с буйна къдрава кафява коса и широко открито лице. Но по нрав и по ум се повтаряха повече от братя. И той знаеше откъде са наследили този нрав: от дядо си.

— Орли! — възкликна Джими. — Или нещо като орли.

— Мислех, че са само легенда — каза Даш.

— Защо? — попита Джими.

— Това са гигантски хищни птици и на тях летят хора.