Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Ерик поклати глава.

— Ако й оставиш парите на тезгяха, няма.

— Да взема и на теб? — попита го мъжът, след като мина зад тезгяха.

— А приятелят ти? — попита Ерик и кимна другия мъж, когото Кити бе описала като по-тихия от двамата.

— Той да си седи сам. Съдружник ми е. — Мъжът сниши глас и заговорнически продължи: — Честно казано, голям досадник е. Говори само за търговия и за децата си.

Ерик кимна, уж съгласен със събеседника си.

— Аз самият не съм женен — каза непознатият, излезе иззад тезгяха и подаде преливащата пяна халба на Ерик. — Казвам се Пиер Рубидо. От Батира съм.

— Аз пък съм Ерик. — Ерик взе халбата.

— За твое здраве — каза Пиер и вдигна халбата си.

Ерик отпи.

— Какво ви води в Крондор?

— А, работа. По-точно, искаме да завъртим малко търговия с Далечния бряг.

Ерик се усмихна.

— Значи трябва да поговориш с един мой приятел.

— Кой е той? — попита Рубидо.

— Рупърт Ейвъри. Собственикът на компания „Горчиво море“. Ако търгуваш в Крондор, трябва да се разбереш или с Ру, или с Джейкъб Истърбрук. Ако говорим за Кеш, това е Истърбрук. Ако е Далечния бряг — търси Ру. — Ерик пак отпи. Загорча му и той се намръщи.

— Между другото, търся тъкмо Рупърт Ейвъри — каза мъжът.

Другият мъж стана и каза на Пиер:

— Време е да си ходим.

— Е, Ерик фон Даркмоор, беше ми по-приятно, отколкото можеш да предположиш.

Ерик понечи да каже довиждане, но се намръщи.

— Не ти казах цялото си и… — почна той.

Изведнъж болка раздра стомаха му все едно че някой бе забил в него нажежен нож. Той посегна и сграбчи непознатия за яката.

Все едно че се освободи от бебешка прегръдка, мъжът бутна ръцете му и се изсмя.

— Имаш само още няколко минути, Ерик, но ще са дълги. Вярвай ми.

Ерик усети как силата се изцежда от него. Кръвта запулсира в слепоочията му, причерня му. Съвсем смътно забеляза Кити. Гласът й бе далечен и той не можа да разбере повечето от думите й, но чу как някой извика: „Дръжте ги!“

После гледаше нагоре през някакъв тунел от светлина, а мракът го притискаше от всички страни. Тялото му гореше от болка и сякаш всяка става се издуваше отвътре. Нажежени болезнени шишове го замушкаха в ръцете и краката, а сърцето му заби все по-бързо, сякаш се мъчеше да избухне. Дъхът му секна и Ерик усети как мускулите му се стягат и отказват да се подчинят на командата му да го задържат прав. В края на тунела от светлина се появи лицето на Кити, той се опита да изрече името й, но езикът му отказа да се раздвижи, а болката правеше дишането му почти невъзможно.

Последното, което чу, докато тъмнината го обгръщаше напълно, беше една-единствена дума: „Отрова.“

— Ще живее — каза някой.

Зад очите му избухна болка и той простена. От звука на собствения му глас болката се удвои и той преглътна втория си стон. Цялото тяло го болеше и ставите му горяха.

— Ерик? — стигна до него женски глас и Ерик се опита да потърси източника. На ръба на полезрението му заиграха странно размазани фигури. Той не можа да накара очите си да се подчинят на волята му, затова ги затвори.

Друг глас, гласът на Ру, каза:

— Чуваш ли ме?

— Да — успя да изграчи Ерик.

Някой сложи на устните му мокра кърпа и Ерик я облиза. Влагата като че ли помогна. После някой поднесе към устните му чаша вода, а друг вдигна главата му, за да може да отпие.

— Просто пий — каза женски глас.

Ерик отпи и макар гърлото да го заболя ужасно, се насили и преглътна. След няколко секунди болката попремина.

Ерик примига и осъзна, че лежи в легло. Над него се бяха надвесили Кити, херцог Джеймс и Калис. Видя встрани още нечий силует.

— Какво стана? — попита с хриплив глас Ерик.

— Отровиха те — отвърна Ру.

— Отровили са ме?

Херцог Джеймс кимна.

— Анри Дюбоа. Отровител от Батира. Сблъсквал съм се с номерата му в Риланон. Не очаквах да го видя толкова далече на запад.

Ерик се огледа. Намираше се в задната стая на гостилницата. Зад другите стоеше жрец от някакъв орден, който не познаваше.

— Защо? — попита Ерик. Макар да допускаше, че всички в стаята са в течение за предстоящото нашествие, все пак не искаше да издава нищо от онова, което лорд Джеймс държеше да пази в тайна.

— Нищо общо с предстоящите беди — каза Калис и погледна многозначително към жреца. Ерик разбра, че не може да се разчита много на него.

— Лично е — каза лорд Джеймс.

Отначало Ерик не го разбра, но след миг се досети.

— Матилда — прошепна той и се отпусна в леглото. Вдовицата на баща му, майката на Стефан, която се бе заклела да отмъсти на Ерик и Ру. Беше изпратила човек, за да свърши работата.