Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Ерик неволно се зачуди кой ли е поел ролята на „Главния шпионин“, защото беше сигурен, че това бе една от много маски на Боби дьо Лунвил. Със сигурност не беше капитан Калис.

— Какво се замисли? — попита Кити.

— Просто се чудех за нашите… — Погледна към двамата непознати и добави: — За ратаите на земевладелеца.

Кити вдигна въпросително вежда.

— Какво искаш да кажеш?

Ерик сви рамене.

— Все едно, не е моя работа. Човек понякога прекалява с любопитството.

Кити се наведе към него през тезгяха и каза:

— От това любопитство си спечелих смъртния белег.

— Шегаджиите?

— Научих го наскоро. Един стар приятел реши да ме предупреди. Праведния се е върнал — или поне някой, който твърди, че е Праведния — и аз съм обвинена за някои неприятности, да не говорим за смъртта на Сам Танерсън.

Танерсън беше уличен побойник и крадец, убил сестрата на Кити като предупреждение към Ру да не върти бизнеса си в Бедняшкия квартал, без да плаща рушвети. Кървава история, довела и Ру, и Кити до необходимостта да потърсят закрилата на херцога.

— Какви неприятности?

— Нещо, което принуди предишния водач на Шегаджиите, Пресметливия, да избяга от Крондор. — Тя въздъхна. — Все едно, ако посмея да се покажа извън тоя хан по тъмно, или да пристъпя в Бедняшкия квартал по което и да е време, съм мъртва.

— Лошо — каза Ерик.

Кити сви рамене, сякаш не беше толкова важно.

— Такъв е животът.

Ерик отпи от бирата си и се вгледа в момичето. Когато я бяха заловили първия път, се беше разсъблякла пред Боби и другите мъже, било напук, било от примирение. Беше хубава — жилаво тяло, дълга шия и големи сини очи, които всеки мъж щеше да забележи — но корава. Имаше някаква твърдост в нея, която не отнемаше нищо от хубостта й, а само я подчертаваше, сякаш животът я беше закалил по-силно от повечето хора. Ерик я намираше за привлекателна по начин, който не можеше да опише. Не беше предизвикателна като момичетата, с които лягаше в „Следата на Бялото крило“, нито игрива и закачлива като курвите, работещи в хана. Винаги беше нащрек, малко замислена и, както бе преценил Ерик, доста умна.

— Какво зяпаш? — попита го тя.

Ерик сведе поглед. Не беше усетил, че я зяпа.

— Теб.

— Има достатъчно момичета, които могат да те почешат където те сърби, Ерик. Ако пък ти трябва нещо по-така, иди в „Бялото крило“.

Ерик си пусна боята и Кити изведнъж се разсмя.

— Заклевам се, че си още дете.

— Нямам настроение… за това — каза Ерик. — Просто мислех да… пийна едно-две и да… си поговоря с някого.

Кити вдигна въпросително вежда, после каза:

— Да си поговориш?

Ерик въздъхна.

— Толкова време прекарвам във викане по мъжете, докато ги гледам как се мъчат да изпълнят поредната ми заповед, или по съвещанията с капитана и другите офицери, че просто ми се искаше да поговоря с някой за неща, които нямат нищо общо с… — за малко да се изтърве и да каже „с нашествието“, но се овладя и добави: — с войниклъка.

Макар да забеляза лекото му колебание, Кити не каза нищо.

— Е, за какво искаш да поговорим? — попита го тя и остави парцала.

— Ами… как я караш?

— Аз ли? — учуди се тя. — Е, храня се по-добре от всякога. Свикнах да не ми се налага да стискам кама, докато спя — просто я държа под възглавницата. И с още нещо свиквам вече: да спя в истинско легло.

— И е добре да нямаш въшки и бълхи.

Изведнъж Ерик се разсмя. Кити също.

— Разбирам за какво намекваш. В поход тия гадини са най-лошото нещо.

Един от двамата непознати се приближи до тях и каза:

— По облеклото ти разбирам, че си войник.

Ерик кимна.

— Войник съм.

Странникът заговори добродушно.

— Някак много тихо е тук тая вечер. Бил съм в много кръчми и не е точно това, което бих нарекъл „оживено“.

Ерик сви рамене.

— Понякога е. Зависи какво става в двореца.

— Нима? — каза мъжът.

Ерик погледна Кити, а тя му кимна леко и каза:

— Ще ида да измия малко чаши.

И излезе през вратата зад тезгяха.

— Скоро ще има парад — каза Ерик. — Щяло да идва някакво пратеничество от Кеш. Церемониалмайсторът направо побърка командира на гвардията на принца с всичките глупости, които гарнизонът трябва да направи, за да се подготви за церемониите. Прескочих да ударя набързо една-две бири.

Мъжът погледна празната си халба.

— Искам още една. — Обърна се и извика: — Ей, момиче!

Кити не му отговори и той отново се обърна към Ерик.

— Мислиш ли, че ще се ядоса, ако си налея сам?