Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— А след това щяха да посегнат и на Ру, нали? — попита Ерик.

— Логично — кимна Джеймс.

— А кой беше другият, мълчаливият? — попита Ерик, след като Джеймс му помогна да седне. Прилоша му, зави му се свят, но не изгуби съзнание.

— Не знаем — отвърна Калис. — Изхвърча от хана, докато хващахме Дюбоа.

— Хванали сте го? — попита Ерик.

— Да — отговори Джеймс. — Снощи. — Посочи Кити. — Тя излязла от хана да доведе някой от агентите ми, после се върнала и щом те видяла на пода, веднага разбрала какво става. Изтичала до най-близкия храм и довела този жрец да те изцери.

— Почти ме довлече, искате да кажете — обади се непознатият жрец.

Джеймс се усмихна.

— Хората ми отведоха Дюбоа в двореца и го разпитваха цяла нощ. Сигурни сме, че го е пратила вдовицата на покойния барон Даркмоор. — Джеймс вдигна вежда и кимна към жреца.

Ерик замълча. Знаеше, че лейди Гамина, жената на Джеймс, може да чете човешките умове — затова бяха сигурни кой е изпратил убиеца. Признания не бяха необходими.

— Мисля, че трябва да си починеш — каза жрецът. — Магията, която прочисти тялото ти от отровата, не може да поправи нанесените вече щети. Ще ти трябва поне една седмица в леглото.

— Благодаря, отче… — почна Ерик.

— Отец Андрю — отвърна жрецът, кимна сдържано на херцога и излезе.

— Странен жрец — каза Ерик. — Знаците му не са ми познати.

— Щеше да е странно, ако ги познаваше, Ерик — отговори херцогът и тръгна към вратата. — Андрю е жрец на ордена на Банат. Светилището им е най-близкото до този хан.

Богът покровител на крадците не беше от най-почитаните от гражданството. Имаше два празнични дни, в които му се поднасяха малки жертвоприношения, за да пази дома, като умилостивяване един вид, но тези, които посещаваха храма му, бяха най-вече крадците. Говореше се, че Гилдията на Шегаджиите плаща всяка година десятък на храма.

— Сега ще те оставя — каза Джеймс. — Ще полежиш тук ден-два и после ще отведеш бандата главорези, която ти събрах, в планините и ще ги научиш на онова, което трябва да знаят.

Ерик се огледа.

— Къде „тук“?

— В стаята ми — каза Кити.

— Не — каза Ерик, опита се да се надигне и едва не припадна. — Ще се прибера в двореца.

— Оставаш тук — каза Калис.

— Спала съм и с по-лоша компания — засмя се Кити. — Нямам нищо против постелката на пода.

Ерик понечи да възрази, но умората го налегна и очите му се затвориха.

Чу, че Калис каза нещо на Кити, но не разбра какво. През нощта го прониза студ, но после нечие топло тяло се пъхна в леглото до него и две успокояващи ръце го прегърнаха през кръста. Но когато на заранта се събуди, беше сам.

Ерик яздеше мълчаливо. Силите му бавно се връщаха след няколкото дни на легло и една седмица — на седло. Откакто напусна Крондор, бе оставил на Алфред да ругае мъжете и не правеше почти нищо, освен да дава указания на Алфред и на другия ефрейтор, Нолан. Беше огледал укрепленията само един-два пъти. Джедоу и другите сержанти си бяха свършили работата в Крондор. Мъжете бяха навикнали да прилагат древната техника на кешийските легиони при вдигането на лагер всяка нощ. Само час след даването на заповедта се издигаше малка крепост — високо човешки бой заграждение, ров, защитни колове и мостът за влизане и излизане.

Ерик започна да опознава тези мъже, въпреки че още не можеше да запомни имената им. Знаеше, че много от тях ще загинат в предстоящата война. Но Калис и Уилям вършеха работата си почти съвършено, като подбираха подходящите хора за специалните им дружини. Мъжете бяха корави, разчитаха само на себе си и, както подозираше Ерик, щяха да могат да оцелеят сами, без ничии указания в тези планини, ако положението го наложеше.

Замисли се за всички неща, които бе научил от живота си в Рейвънсбърг: номерата, които играеше вятърът със звука, заплахата от внезапната буря преди да си я видял и опасностите, ако се окажеш изложен на такава буря. Беше виждал не един пътник умрял, след като е изкарал нощта на студено, само на няколко мили от хана, в който Ерик бе отраснал.

Вятърът от север беше студен — зимата настъпваше бързо. Ерик си помисли, че сигурно точно заради това се беше сетил за търговеца, когото намериха, когато беше на десет години — беше се опитал да се подслони под едно дърво, загърнат в наметалото си, но през нощта вятърът беше изсмукал топлината от тялото му и го беше убил.

Яздеха по тесен планински път, използван повече от ловци и по-малко от пастири, който приблизително следваше Кралския път от Крондор за Илит, но извиваше на североизток, на около петдесет мили от града на принца. Минаваше през няколко малки селца и стигаше до едно кръстовище, където отново обръщаше на запад и водеше към Ястребово гнездо и Квесторско око; отклонението водеше на североизток, към Зъбите на света и Тъмни лес. В подножията на тези високи планини, сред многобройните ливади, долини и гористи склонове, се намираше най-опасната и непозната територия в границите на Кралството.