Роберт Хюлик - Огърлицата и кратуната

— Когато отидох да се регистрирам в щаба, ме помолиха да ви върна това. Принадлежало е на тукашния касиер, чийто труп е изваден от реката.

Администраторът му благодари и прибра сметалото в чекмеджето. После каза с ехидна гримаса:

— Когато господарят видя клетия Тай на кея, помисли, че това са двайсетте му сребърника. Така му се пада на стария скъперник!

При тези думи хвърли бърз поглед зад гърба си към високата решетка. През нея се виждаше мъж, приведен над писалище.

— Елате, докторе, ще ви заведа.

Банята бе разположена в задната част на странноприемницата. В съблекалнята нямаше никой, но от купищата разхвърляни дрехи и от звънките гласове, долитащи иззад бамбуковите плъзгащи се врати, можеше да се разбере, че в басейна има посетители. Съдията Ди изу ботушите си и положи меча, мократа си шапка и кратуната върху лавицата. Извади от ръкава брокатената кесия с парите и документите, мушна я под шапката, след което се съблече и разтвори плъзгащите се врати.

Виковете идваха от двамина голи мъже, които тренираха боксови удари с въображаем партньор пред големия басейн. Те се насърчаваха един друг с доста невъздържани възгласи. И двамата бяха с масивно телосложение и имаха грубите лица на изпечени побойници. В миг се умълчаха, когато забелязаха съдията, и го огледаха безцеремонно.

— Продължавайте да се боксирате, но си затваряйте гадните усти! — нареди им сухо нечий глас.

Оказа се достолепен мъж на средна възраст, седнал на ниска пейка отстрани на басейна. Един теляк, изправен зад него, енергично разтриваше отпуснатите му рамене. Двамата борци подновиха упражненията си, а съдията Ди се разположи на облицования с черни плочки под и започна да се облива с гореща вода от ведрото. После седна върху пейката и зачака своя ред за масаж.

— Откъде пристигате, господине? — запита учтиво мъжът до него.

— От столицата. Казвам се Лян, лекар по професия. Не би било любезно, ако откажеше да отговори на съседа си в банята с равна на неговата учтивост. В една странноприемница това е единственото място, където посетителите могат да общуват помежду си.

Другият огледа внимателно мускулестите ръце и широкия гръден кош на съдията Ди.

— Вие сте живо олицетворение на медицинските си способности, докторе. Казвам се Лан Лю, идвам от юг. Тези двама здравеняци са ми помощници. Аз съм, брр! — той спря по средата, тъй като телякът изля отгоре му студена вода. Пое си дълбоко дъх. — Търговец съм на коприна, дойдох тук на почивка. Не мислех, че ще случа такова ужасно време.

Двамата размениха няколко реплики относно климата на юг, докато телякът търкаше съдията. После той влезе в басейна и се отпусна в горещата вода. Събеседникът му се бе изсушил и нареди отсечено на двамата боксьори:

— Тръгваме.

Те също побързаха да се изсушат и покорно последваха снажния си господар в съблекалнята. Съдията Ди си помисли, че Лан не му изглежда като някой от богатите негодници, за които бе споменал капитанът. Дори можеше да се каже, че има твърде порядъчен вид с достолепното си лице и правилните черти, едва загатнатата козя брадичка. Пък и заможните търговци често пътуваха с телохранители. Горещата вода разхлабваше схванатите му крайници, но в този момент усети колко е огладнял. Изправи се и накара теляка бързо да го избърше.

Дисагите му бяха вече донесени и поставени в ъгъла на съблекалнята. Той отвори първата торба, за да извади чиста риза, но рязко се дръпна назад. Помощникът му Ма Жун, който винаги подреждаше багажа, го правеше много грижливо, а сега дрехите бяха сгънати небрежно. Побърза да разтвори и другата торба. Уж всичко си беше на мястото — и нощните ризи, и плъстените обуща, и шапките, но явно някой бе тършувал сред тях. Припряно повдигна и шапката си на лавицата. Нищо не липсваше от брокатената кесия, но едното ъгълче на новия му документ бе навлажнено.

— Доста е любопитен този господин Лан Лю — промърмори съдията. — Или просто е предпазлив.

Той облече нова долна риза от тънък бял памучен плат, а отгоре й — тъмносива роба с дълги ръкави. Отпочиналите му нозе се почувстваха прекрасно в удобните плъстени обувки. Остави мокрите дрехи и мръсните ботуши на грижите на прислугата, нахлупи на главата си висока квадратна шапка от черно хасе, взе меча заедно с кратуната и се върна в приемната.

Администраторът го заведе в малка, но приветлива стая на горния етаж и запали свещите върху масата. Увери го, че вечерята ще му бъде донесена съвсем скоро. Съдията Ди разтвори прозорците. Дъждът бе спрял, великолепна луна обливаше със сребристите си лъчи проблясващите влажни покриви на Речния град. Задният двор на странноприемницата изглеждаше доста запуснат. В средата му стърчаха няколко изсъхнали дървета и шубраци, зад тях се виждаше ниска складова постройка, прилепена до външния зид. Портата към тясната тъмна алея, опасваща отзад странноприемницата, зееше разтворена. От дясната страна на двора бяха конюшните, които му напомниха, че на следващия ден трябва да заръча на коняря да доведе коня му от ковачницата. От лявото крило на постройката долитаха смесени звуци от гръмки подвиквания и тракане на чинии и показваха, че там е кухнята. В този край на двора се намираше и грубо стъкмен кокошарник, вероятно доходоносна допълнителна дейност за някой от готвачите. На вратата се почука и той се обърна.