Роберт Хюлик - Червеният павилион

— Есенна Луна просто пожела да бъде мила с един чужденец — отговори съдията.

На свой ред се изправи и Дзя Юбо.

— Не се чувствам много добре — каза той. — Моля да ме извините, че и аз ви напускам.

Раздразнен, съдията Ди си даде сметка, че трябва доста да изчака, преди да си тръгне, за да не помислят, че бърза след Царицата на цветята. Това, че пи от чашата му, бе достатъчно прозрачна покана. В каква история го бе заврял този негодник Луо! Той въздъхна и се зае с подсладената супа, която подсказваше края на вечерята.

След като остави съдията Ди, пред вратата на павилиона „Сивият жерав“, Ма Жун тръгна, подсвирвайки си весело, и не след дълго намери главната улица на острова.

Под издигнатите на равни разстояния една от друга пъстро боядисани арки, с които бе украсена улицата, се разхождаха хора от всички социални съсловия. Пред високите врати на игралните домове се блъскаха тълпи и всеки се натискаше да влезе преди другите, продавачите на юфка и сладкиши крещяха с пълно гърло, за да надвикат уличната глъч. Когато врявата за миг поутихваше, се разнасяше звънът на медни монети в големите дървени паници, които яки мъжаги по цяла нощ поклащаха пред вратите на игралните домове; смяташе се, че звукът на монетите носи късмет и привлича комарджиите.

Ма Жун спря до висока дървена платформа, издигната пред един от най-големите игрални домове. Тя бе отрупана с купички с всевъзможни захаросани плодове и бонбони. Над нея се издигаше бамбуково скеле, върху което плътно една до друга се извисяваха изработени от хартия къщи, каруци, лодки и мебели, както и камари дрехи, също от хартия. Това бе един от многобройните олтари, които започват да се градят още в началото на Седмата луна в памет на починалите, чиито души свободно се смесват с тълпата от живи по време на Празника на мъртвите. Така духовете могат да вкусят от предложената им храна и да изберат сред хартиените предмети онова, от което се нуждаят в своя отвъден свят. Когато празникът свърши, на трийсетия ден на Седмата луна, бонбоните и плодовете се раздават на бедните, а олтарите и книжните предмети се изгарят, за да може димът да отнесе даровете към отвъд земното им назначение. Този празник припомня на живите, че смъртта не означава окончателна раздяла и че един път годишно мъртвите се връщат за няколко седмици, за да участват в живота на онези, които са им били скъпи.

Когато Ма Жун се нагледа на живописната подредба, весела усмивка заигра на устните му и той промърмори:

— Душата на чичо Уън едва ли се е завъртяла насам, защото той не си падаше по сладкото. Но обичаше да предизвиква съдбата и, изглежда, напоследък късметът е бил с него, както личи по двата златни свитъка, които ми завеща! Обзалагам се, че духът му витае над някоя игрална маса. Няма да е зле да вляза тук, може пък той да подскаже на племенника си някой добър удар!

Той влезе в залата, плати десет гроша и заоглежда тълпата, която се блъскаше около голямата кръгла маса в средата. Играта — най-простата и най-популярната — се състоеше в това да се отгатне точният брой на монетите, които надзорникът на масата захлупваше с купичка за ориз. Ма Жун погледа известно време и си запробива път към стълбището в дъното, като разблъскваше безцеремонно тълпата с лакти.

На първия етаж играчите бяха разпределени на групички по шест души, насядали около десетина малки масички. Играеха на карти и зарове. Всички посетители бяха добре облечени, Ма Жун дори забеляза папките на няколко императорски чиновници. На стената в дъното висеше червена табела, върху която с големи черни йероглифи пишеше: „След всяка партия залозите се уреждат в брой.“

Докато помощникът на съдията Ди се чудеше към коя маса да пристъпи, за него се лепна един ситен гърбушко. Дребосъкът носеше много чист син халат, но голямата му глава, покрита с четинеста сива коса, беше гола. Той повдигна очи с пронизващ поглед и попита с писклив глас:

— Ако желаете да се включите в играта, първо трябва да ми покажете колко пари имате.

— Това не е твоя работа! — готов да избухне, отвърна Ма Жун.

— И още как! — разнесе се зад гърба му гробовен глас.

Ма Жун се обърна чевръсто и се озова очи в очи с мъж, висок колкото него, но с торс, напомнящ голямо буре. Главата му стърчеше направо от раменете, а гърдите му се издуваха напред като черупката на гигантски рак. Кръглите му, леко изпъкнали очи оглеждаха помощника на съдията Ди, без да мигнат.