Роберт Хюлик - Лакираният параван

Лън го погледна унесено.

— Отворен ли беше пликът, или запечатан? — попита той със заекване.

Съдията Ди нямаше представа, какво може да се крие зад този въпрос. Досега бе мислил, че Куншан е откраднал тефтера, но сега излизаше, че работата е по-объркана.

— Бога ми — отвърна той, — не обърнах внимание — щом тефтерът се е намирал в плик, най-вероятно бе той да е бил запечатан и съдията добави след известно мълчание: — А да, спомням си, запечатан беше.

— Благословени да са небесата! — възкликна Лън. — Не аз съм го тласнал към смъртта.

— Вече казахте доста и сега ще трябва да изпеете всичко — сухо каза съдията. — Както имах честта да ви уведомя, аз съм умерен човек и може би бих смекчил условията.

Лън изтри избилата по челото му пот. Като че мисълта да сподели с някого терзанията си му носеше облекчение.

— Допуснах една глупава грешка — започна той. — Когато ме покани на вечеря, Гъ поиска да му занеса някои документи, за да ги прегледа. Аз ги сложих в един плик, запечатах го и го пъхнах в пазвата си. Но забравих да му ги дам, когато стигнах. На трапезата по някое време той ми ги поиска. По погрешка извадих плика с моя тефтер. Него го нося винаги с мен, запечатан. Беше съвсем еднакъв с другия. И едва когато Гъ отиде до къщата, за да си вземе лекарството, си дадох сметка, какво съм направил. Затова, когато се хвърли в реката, помислих, че е разпечатал плика, разбрал е, че аз, най-добрият му приятел, го лъжа, и от отчаяние е посегнал на живота си — той поклати тъжно глава и добави: — От два дни тази ужасна мисъл не ми дава покой. Не мога да спя.

— Е, какво пък, ще ви се наложи да се разделите с част от парите си, но в замяна получавате една утешителна вест — заяви съдията Ди. — Предполагам, че се каните скоро да напуснете града?

— Така е. Ако не беше станало това с Гъ, щях да замина тази седмица, оставяйки му писмо, в което обяснявам всичко и го моля да ми прости. Трябваха ми деветстотин жълтици, за да си върна дълговете, с останалото възнамерявах да се установя надалече. След самоубийството на Гъ се надявах съдът да издаде незабавно смъртен акт, което би ми позволило да отворя касата му, където той винаги държеше двеста жълтици. Сега ще трябва да изчезна незабавно и кредиторите ми ще останат на червено.

— Няма повече да злоупотребявам с времето ви — каза съдията. — Операцията е съвсем рутинна. Къде са парите?

— Депозирах ги при един сарафин. Дюкянът му се казва „Небесен дъжд“.

— Чудесно. Ще ми напишете два чека срещу този сарафин, всеки за по триста и петдесет жълтици. Ще се подпишете отдолу и ще сложите печата си, но без да посочвате името на бенефициента.

Лън извади от чекмеджето си два формуляра с печата на къщата и ги попълни с една четчица. Съдията ги прочете внимателно, за да се увери, че всичко е, както трябва, и ги пъхна в ръкава си.

— Мога ли да ви помоля за лист хартия и за тази чудесна четка? — попита той, след което сложи листа на масичката за чай.

Цяо Тай стоеше неотклонно зад гърба на съдията, докато той се извърна и написа с отривистия си изразителен почерк:

За Дън Ган, моя старши брат. Нека страшниците ви незабавно да арестуват Лън Циен за финансови злоупотреби. Историята е свързана със смъртта на Гъ Циюан. Ще ви обясня всичко по-късно. Вашият смирен младши брат Ди Жендзие се покланя два пъти пред нозете ви.

Той пъхна листа в плик и постави отгоре му малкия личен печат, който неизменно носеше със себе си. След това стана.

— Довиждане, господин Лън. Не напускайте дюкяна си в продължение на един час. Моят съдружник ще остане да наблюдава къщата от другата страна на улицата. Няма да е здравословно за вас, ако не се вслушате в съвета ми. Може би ще се видим някой ден!

Цяо Тай отключи вратата и двамата мъже слязоха по стълбището. Вече на улицата съдията връчи на помощника си плика с една визитна картичка на името на господин Чън и му каза:

— Тичай веднага в съдилището и връчи на моя колега това писмо. Аз се връщам в странноприемница „Феникс“.

Когато съдията Ди пристъпи прага на кръчмата, видя Ефрейтора да бъбри пред тезгяха с един старец, облечен в мърляви дрипи. Недалеч от тях госпожица Розов Карамфил седеше с кръстосани нозе на ниско столче и оформяше ноктите на краката си.

— Ела, ела, брат ми! — провикна се Ефрейтора. — Имам хубави новини за теб.

Просякът извърна към съдията зачервените си сълзящи очи, които гледаха без никаква приветливост. Костеливото му, сбръчкано като ланска ябълка лице носеше очевидните белези на невъздържан живот. Подръпвайки мазната си рядка брадица, той започна с хленчещ глас: