Роберт Хюлик - Лакираният параван

Докато двамата мъже крачеха към пазарището, Цяо Тай попита:

— Нали отиваме при вашия колега Дън, за да го предупредим за злоупотребите на Лън Циен?

— Не бързай! — отговори съдията. — Първо трябва да си поприказваме с банкера. Ще видим как ще посрещне опита ни да го изнудим, и ще разберем дали Куншан не ни залага капан.

Помощникът ококори очи и съдията добави:

— Ако Лън Циен се поддаде, това ще бъде един вид самопризнание. Но трябва да сме сигурни, че едноокият не се опитва да ни играе номера. Затова ще наблюдавам реакцията на банкера и ще ти дам знак, ако трябва да се действа.

Цяо Тай кимна, ощастливен от надеждата, че ще му се удаде случай да действа.

Дюкянът на Лън Циен заемаше цял един ъгъл на пазарния площад. Еднокатната постройка беше с внушителна фасада, отворена пред дълъг тезгях, зад който се суетяха десетина служители. Едни теглеха монети, други оценяваха бижута, трети обменяха медни грошове за кюлчета или обратно сред врявата, над която се извисяваха монотонните гласове на двама касиери, които проверяваха някаква сметка.

Съдията Ди се насочи към края на тезгяха. Седнал зад бюро, по-високо от останалите, старшият служител местеше топките на едно сметало. Съдията побутна визитна картичка под дървената решетка и каза любезно:

— Бих искал да поговоря с господин Лън. По възможност лично. Става дума за прехвърляне на една значителна сума.

Служителят изгледа масивните плещи на двамата посетители, смръщи леко вежди и зададе няколко въпроса във връзка с предстоящата операция. Съдията импровизира доста правдоподобна версия. Събеседникът му, впечатлен от изискания език, драсна няколко йероглифа върху картичката и изпрати един от помощниците да я отнесе на първия етаж. След малко момчето се завърна със съобщението, че господин Лън е готов да приеме господин Чън и съдружника му.

Банкерът седеше зад лакирано червено бюро, облечен в безупречно бяла траурна роба. Докато довършваше наставленията си към двама подчинени, той кимна към креслата до масичката за чай при прозореца. На часа единият от служителите се втурна да напълни чашите за посетителите. Съдията Ди внимателно изучаваше лицето на банкера, докато той даваше нарежданията си. Стори му се бледо и неспокойно. Погледът на магистрата обходи стаята и се задържа върху една картина на стената с лотосови цветове и дълго стихотворение, изписано с ярко индивидуален калиграфски почерк. Отдалеч се четеше само последната колона йероглифи: „От вашия съвсем неук малък брат Дъ.“ Явно подписът беше на брата на Лън Циен, младия художник Лън Дъ, за чиято смърт съдията бе научил по време на съдебното заседание. Лън Циен отпрати служителите си и делово попита съдията с какво може да му бъде полезен.

— Искам да прехвърля седемстотин жълтици, господин Лън — каза съдията. — Мисля, че най-важният документ, който трябва да ви покажа, е този.

При тези думи той извади от ръкава си откъснатия от тефтера лист и го постави пред банкера. Лицето на Лън веднага доби пепеляв цвят. Съдията Ди направи знак на Цяо Тай. Мъжагата пристъпи с тежки крачки до вратата и пусна резето, после затвори и капаците на прозореца. Банкерът го проследи с нарастваща паника в очите. Най-сетне Цяо Тай се изправи зад креслото на банкера и съдията Ди подхвана:

— Естествено, притежавам и целия тефтер. Доста е дебеличък, Бога ми.

— Как е попаднал във вашите ръце? — с дрезгав глас попита Лън.

— Да не се отклоняваме — каза съдията. — Аз съм умерен човек, но както сте отгатнали и от картичката ми, живея от комисиони и е естествено да очаквам такава и от вашите приходи. Приблизително ги оценявам на хиляда жълтици.

— Колко искате?

— О, някакви си седемстотин. И за вас остава прилично състояние.

— Мога да ви предам на съда! — изръмжа банкерът.

— И аз мога да направя същото — любезно се усмихна съдията. — Както виждате, в еднакви позиции сме.

Лън внезапно скри лице в дланите си.

— Небесата ме наказват — простена той. — Старият Гъ си отмъщава.

На вратата се почука. Лън Циен се надигна да стане, но тежката десница на Цяо Тай го притисна надолу.

— Спокойно, спокойно! — прошепна той в ухото му. — Резките движения са опасни за здравето. Кажете на онзи, който чука, да дойде по-късно.

Лън покорно извика:

— Имам работа в момента, елате след малко.

Съдията Ди внимателно изучаваше лицето на банкера, поглаждайки брадата си.

— Банкерът Гъ не е знаел, че го ограбвате, защо тогава се страхувате от призрака му?