Христо Калчев - Калигула бесният

Младият скот кимна и го поведе към един „Исузу“ Импулс, японски вариант на БМВ, форсиран и краден специално за случая. Мартин напразно щеше да търси колата на Бесния. Козелът я беше продал на един руски бандит в Прага.

Павел Пас и хората му бяха наели бившата резиденция на ЦК на БКП два дни по-рано, но за погребението закъсняха умишлено. Бяха значително по-добре въоръжени от „Ескадрона на смъртта“ и абсолютно сигурни, че Бесният изживява последните мигове на прокълнатия си живот. Шефът на „Кали“ щеше да е в бронирания си мерцедес, но афганците бяха хвърлили във въздуха стотици танкове, така че въобще не се тревожеха от устойчивостта на оловните стъкла и двойните, стоманизирани ламарини на някаква си лимузина. Бяха трима души в един стар мерцедес 190 I, с който трябваше да се доберат до щурмовия хеликоптер МИ-24, кацнал на 500 метра от гробищата, в нивите на края на града. Когато пристигнаха, колата на Бесния вече беше паркирана срещу главния вход на църквата. Майор Пас допуши цигарата, вдигна яката на шлифера и кимна на партньора си, едноок, як като щангист мъж около четиридесетте, който беше нахлупил ниско над самото чело филцова шапка. Под шлиферите си криеха тръби, 22 см. диаметър, заредени с по една ракета „Град“. От джобовете им, увити като салами стърчаха още по две. Сенка Малкият, както го наричаха афганците, имитира, че връзва обувките си, вдигна крак на торпедото и изстреля ракетата. Взривът беше толкова изненадващ, разрушителен и с такъв грохот, че в общия шок, никой не забеляза как двамата афганци се върнаха в колата и бавно, на заден ход, напуснаха гробището.

Мерцедесът избухна и се стопи пред ужасените очи на бандитите от силовите групировки в страната. „Край с Бесния!“ — къде злорадо, къде с облекчение мислеха многобройните му врагове, дошли да имитират съчувствие и да отложат по възможност ударите на бясната му ръка. „Край на Бесния!“ — плачеха хората на „Кали“, къде от ужас, къде от безсилна ярост. Атаката беше толкова бърза, че за никой нямаше съмнение, взривът беше предварително заложен в колата. „Отиде Ботьо!“ — помисли Бесният и несъзнателно, забравил всички мерки за защита, отвори вратата и се подложи на пороя. Срещу него тичаха Мартин и Слънцето, от охранителните коли наизскачаха „цигулари“, хора от „Кали“, „Пирана“, „Аполо“, ченгета от охраната, дори свръхтайните хамъри на „Ескадрона“. Какво по дяволите, беше се случило?

Бесният погледна предпазливо в догарящата, нажежена до червено кола. Ботьо го нямаше там, където някога беше шофьорското място. Или беше стопен, или просто се беше дематериализирал.

— Млък! — изсъска Бесният, когато Мартин и Слънцето застанаха срещу него. — След малко ще цъфнат баретите. На тях ще давате идиотските си обяснения. Аз съм бил в колата на зет ми. Ясно ли е?

— Ясно! — измънка Мартин.

— Щом ви е ясно, влизайте в църквата. Да не забравяме защо сме тук!

Тридесетина души го обградиха и тръгнаха под пороя. Видя Барона, Чомбе, Маргина, Пашата, Карана, Главата и кой ли не още. Бяха чакали знак, за да започнат траурната церемония… обаче, съдбата беше решила друго.

На входа на църквата се появи майката на близнаците. Когато Бесният се наведе да й целуне ръка, бившата му учителка по литература, а и класна, заби десетте си нокътя в лицето му и го превърна в кървава каша.

— Върни ми синовете, убиецо! — сухо, свирепо с горящи, изплакали сълзите си очи, изсъска тя. — Ти уби синовете ми, Джермане! И твоя ред идва, изчадие адово! Махай се, сатана! Сама ще погреба децата си… Махайте се, по дяволите, убийци!

Марко Аркидяконо изстреля отровното си жило, но не уцели. Бесният се врътна, придържайки с ръце кървавата кожа на лицето, стрелата свирна покрай ушите му и се заби в рамото на Слънцето.

— Луда! — крещеше Бесният. — Аз съм убил близнаците! Луда за връзване! Може би и брат ми аз убих!

Давеше се от ярост, от унижение, но и от мъка.

— По колите! — изкрещя той. — Карайте в „Мираж“! Там ще почетем паметта на близнаците!

Излетя хеликоптер, но никой освен Каранът не му обърна внимание.

Слънцето изкрещя и рухна в калния порой между колите. Лицето му беше зелено, очите опулени от ужас, тялото му се гърчеше, като на Румен епилептика от детството им. Слънцето повърна жлъчка и умря. Хеликоптерът изстреля ракета, но избухна някъде далеч между гробовете.

— В колите! — викна Маргинът. — Стрелят от въздуха… ракети! С ракети вдигнали колата на Бесния!