Христо Калчев - Калигула бесният

Спуснаха се по пожарникарската стълба, пресякоха „Джамайка авеню“ и влязоха в колата.

— Ще чакам! — каза Пас. — От другия край на света идвам за тоя сволоч.

— Да не дочакаме федералната полиция?

Пас поклати глава.

— Свършихме чисто. И тихо. Ако не ги открие Жорж Бесният, ще ги открият едва по миризмата.

Жорж ги беше открил. Докато афганците се измъкваха през задния вход, той влезе през парадния, попита със сакатия си английски дали има съобщения за него, взе асансьора и откри разстрела. Кръвта му изстина. После щеше да мисли, сега трябваше да действа.

Убийците бяха или Япончик и неговите хора, или Козелът и двамата му придружители, но които и да бяха, главната им цел беше той. Трябваше по най-бързия начин да изчезне от този хотел, който можеше да се окаже и ковчега му.

Жорж се смъкна по аварийните стълби, но не излезе на улицата, а се спусна в подземието. Тук беше парният котел, електромоторът на асансьора, намери разбита циментова стълба, която го изведе в квадратен двор с разградени полусрутени стени. Притичвайки, стигна входа на някакъв дръгстър. Влезе, смеси се с хората и огледа улицата. Беше в гръб на хотел „Рейнбоу“. Тук беше малка вероятността да го причаква някой. Огледа се за такси и след няколко секунди пътуваше към летището при Елтън Фокс, негър, виетнамски ветеран, с когото предстоеше да стане близък.

Валери беше болен. След семенната проба се почувства зле. Вече десети ден беше на легло. „Тия лаборантки ме заразиха!“ — мънкаше носово той. „Нищо ти няма. Най-банален грип!“ — успокояваше го Катя.

Днес трябваше да са готови пробите. Шофьорът на мъжа й я заведе до болницата и я изчака. Катя се върна бясна.

— Загубили са резултатите — каза тя, макар че никой не я питаше, седна на задната седалка. — Карай при мама! — и затвори очи.

Пробите бяха категорични. Валери беше в ред, но тя — безплодна.

Иззвъня Мобифонът.

— Г-н Савов — беше Мартин и ревеше в слушалката. — В Ню Йорк са застреляли Малките близнаци — изхлипа. — Драго и Гери са мъртви. Шефът заповяда да влезете във връзка с легацията във Вашингтон. Ковчезите да се транспортират в България. Вие знаете каква е процедурата, нали?

— Да — замислено отговори Валери. — Каза ли кога се връща?

— Нищо точно — веднага и при първа възможност.

— Добре, Мартине, ще направя необходимото.

— Какво има? — попита Катя, не криеща любопитството си.

— Гери и Драго са мъртви. Застреляли са ги в Америка.

— А Жоро? — изкрещя тя.

— Нищо му няма. Връща се при първа възможност.

— Слава богу — Катя плю в пазвата си. — Горките близнаци. Какво ще стане сега?

— Не знам, Кате. Имам работа. Отивам в банката. Не ме чакай за вечеря.

След като уреди транспортирането на мъртъвците, нареди да извикат всички дилъри и легна да събере мислите си.

Елтън Фокс беше як бик с блестящи зъби и широка, лукава усмивка. Предупреден, че клиентът му не говори английски, той се задоволи да го потупа фамилиарно по рамото и кимна с глава да го последва. Качиха се в някакво подобие на електрокар и потеглиха между стотици спортни, турбо и реактивни самолети, наредени като пъзел на дългото с километри спортно летище на Ню Йорк. Жорж се сви в шлифера, вдигна яката и затвори очи. „Първо брат ми, а сега и близнаците!“ — ледена ярост клокочеше в него, макар че погрешно я взимаше за термичен шок. Тресеше се, зъбите му тракаха, започна да изпитва непреодолимо желание да уринира.

— Ей, you stop — каза на уличния си английски той. Когато негърът го погледна, със знаци му показа, че иска да пикае. Фокс небрежно му посочи огромната гума на най-близката машина и невъзмутимо продължи да пуши пурата си. Бесният слезе, олюлявайки се, направи две-три крачки и се срути на пистата. „Само да не се напикая, мамичката му… Аз, убиецът Калигула, няма да се напикая на някакво ебано летище в Ню Йорк…“ Силните ръце на негъра го вдигнаха като картонена кукла и го подпряха на авиоколелото. Жорж свърши и подпирайки се на пилота отново се добра до електрокара.

— Thank you! — прегракнало, глухо каза той.

Елтън Фокс махна с ръка, усмихна се с безбройните си бели зъби и подкара бясно, на слалом между джетовете. Качиха се в синьо-бяла „Чесна“, модел „грасхопър“ и десет минути по-късно бяха във въздуха. Когато набраха височина, негърът включи автопилота и влезе при Жорж в салона. Донесе бяло пухкаво одеало, свали му шлифера, обувките, даде му някакви лекарства и го остави да дойде на себе си.