Христо Калчев - Вълчи капан I

Ако Сретен си беше припомнил този ден с подробности, със сигурност щеше да знае кой е Козела. Но на него му бяха казали, че Козела отдавна е мъртъв и в момента си има работа с дубликат.

В общи линии Сретен не бъркаше. Козела беше толкова променен, че понякога сам не можеше да се познае.

Нямаше как да се осъществи директна среща с Йоца Амстердам, но той уреди явка с посредниците му там, където ченгетата най-малко очакваха — в кулоарите на съда.

— Вие по каква работа? — едва се сдържа да не се разсмее на карикатурата, която му беше пратил Сретен. Не отиваше на гангстер от европейска величина да се излага с подобно аматьорско прикритие. Но сгреши. Човекът нямаше нищо общо с този, когото търсеше. Човекът беше педофил и очакващ кротко присъдата си. Истинският посредник намери Козела в тоалетната.

— Да познаваш скални животни? — пикаейки провлачено попита той.

— Познавам едно — дръпна ципа на панталоните си Козела.

— Кажи му, че скъп приятел от Амстердам иска да се върне на терена в България.

— А ти кажи на скъпия си приятел, да го духа! — Козела тръгна към изхода и на излизане посочи цената за присъствие в тоалетна. На масата пишеше с големи букви 20 цента.

По бандитските стандарти това означаваше за 20 милиона евро. Козела нямаше никаква нужда от пари. Той просто искаше да изгони Сретен завинаги от българските земи.

Генерал Милетиев твърдо бе решил, че Бойко Борисов е единствената алтернатива за спасението на България. Бедните момчета от крайните квартали, неграмотните гангстери и огорчените полицаи вече му се струваха най-качествените хора, останали в тази страна и преди да залезе слънцето смяташе да им даде път.

Влад Аберман с основание мислеше, че е забравен от Козела. Въргаляше се по цял ден в леглото с естествено русата фолкзвезда и понякога се чудеше той ли я чукаше или тя него. Козела му беше забранил всякакви опити за комуникация и единствената му връзка със света оставаше телевизора. Не пропускаше новините. Следеше внимателно битките на гангстерския фронт. Нямаше да се учуди, ако разпознае сред лицата на убитите Козела и с известно удовлетворение си даваше сметка, че е един от малкото, който знае как изглежда.

Влад не се заблуждаваше, че всеки миг може да бъде пожертван. Трафикът на наркотици през България вървеше от векове и не той беше измислил „пътя на коприната“. Приносът му към бързото забогатяване се състоеше в едно щастливо хрумване. Животът му висеше на слюнка от паяк. Достатъчно беше някой от малоумниците да му се ядоса, за да го издуха като муха. Така че колкото и да мразеше Козела, Влад признаваше пред себе си невъзможността да се отдели от него. Козела не само държеше ключа към бъдещето, но разполагаше и с настоящето му и можеше да го размени за кило сирене, когато пожелае.

Наистина вече беше решил да заложи Влад Аберман на дузпата. Козела знаеше, че леговището му в Лесидрен е отдавна разкрито. Дъртата еврейка и още двама-трима идиоти около нея много дълго чакаха да се завърне там, за да го ликвидират завинаги. Причините бяха много. Основната обаче беше битката за България. Всеки искаше да стигне по някакъв начин до Бойко Борисов, а Козела пречеше.

Преди много години, когато за пръв път видя вълчи капан, офицерът от милицията Иван Милетиев на мига се досети, че той става и за хора. Капанът не беше само механично приспособление. В него имаше философия. Философията на оцеляването. Истинският вълчи капан се състоеше не само от жестоката желязна конструкция, но и от жива стръв. По-милостивите залагаха между зъбите на капана полумъртва птица или заек. Опитните предпочитаха да претърсят първо леговището на вълците, да измъкнат току-що родено вълче и да го завържат в средата на капана. Всъщност вълчицата отиваше да спаси вълчето си, което не интересуваше никой. Хората не забравяха, че преди това тя е унищожавала стада добитък и е затривала безмилостно поминъка им. В тази битка имаше само един победител. Както във всяка истинска битка за място под небето.

Козела беше заложил в Лесидрен вълчи капан и когато му дойдеше времето щеше да завърже за него живата стръв — Влад Аберман.

Младен Михалев-Маджо се засели в друг часови пояс веднага след като разбра, че тройната коалиция ще пожертва братята Маргини в името на приемането на България в Европейския Съюз. Беше ги предал, за да разчисти терена. Румен Петков реши да използва момента за политически цели. Грешката се оказа непоправима. Маджо не беше от чувствителните и хладнокръвно отчете случилото се към онази част от бизнеса, в която няма какво да направиш. Той разбираше живота просто. Или те убиват, или умираш. Или печелиш, или те използват да печелят през теб. Или чукаш, или те чукат. Братята щяха да отидат фира. Красимир можеше и да му прости, но малкият Маргин във всички случаи щеше да го гони докато е жив. На този етап Маджо бягаше от първия удар. Проблемът беше как да поддържа връзката с България и да не загуби крехкото влияние върху един от най-близките си бивши приятели — бъдещия премиер Бойко Борисов.