Христо Калчев - При самозащита

— Не зная — каза Адриана.

— Акела би изпаднал във възторг. — Асен отпи и се обърна към момичето. — Бихте ли направили кафе?

— Защо го наричате Акела?

— Това е една приказка… дълга.

— Аз имам време.

— Може би по-късно, с кафето.

— Какво знаете за мен?

— Името Ви.

— Само това?

— Не е ли достатъчно?

— Лъжете! — каза Адриана. — Андрей Андреев как го наричахте?

— Акела.

— Акела ви е казал, че съм негова… че му позирам… и какво ли не още… така ли е?

— Не.

— Не сте много общителен! Какво искате! — Адриана стана. — Ще направя кафе и ще остана до шест часа. Ако не ви е приятно, можете да си вървите, да спите… Изобщо правете, каквото искате!

— Не се сърдете — Асен седна на нара. — Искате от мен да предам професора си, да го направя смешен? Горкият Акела не заслужава това!

— Вие ми отговорихте!

— Косвено! — Асен се усмихна. — От глупост.

Беше минало време, кафетата бяха изпити, но разговорът вървеше трудно, въпреки че беше разбрал всичките й планове. Адриана се готвеше да кандидатствува в Художествената академия и разчиташе на Акела в академичния съвет, Асен беше уредил по телефона среща с Васил Каров. Заминаваха за Созопол с парите на Андреев. Това подобри настроението му, но не намали тревогата. Адриана беше започнала да му се вижда красива. Чувстваше, че куражът му се изчерпва и че всеки миг влиянието й върху него се засилва.

— Огладнях — Адриана стана, завъртя се на пети и отиде в бокса. — Празно като във военно време. Дори хляб няма.

Асен отиде след нея. Видя я да клечи разочарована пред стария Зил, огромен ресторантски хладилник. Имаше бутилки вино, различни видове домашни ракии, но нито едно парче месо или каквото и да е било друго.

— Можем да сготвим нещо — каза той. — Стига да имаш време! Пет и десет е…

— Време имам в изобилие, но нито една стотинка…

Асен хвърли парите на масата. Тогава, а и години по-късно щеше да помни този ден като „царския“. Асен Москов откри цената на парите. Разбра какво купуват, как могат да променят отношения, стигнали до канон, как могат да преобърнат една вечер от отегчение в празник.

Докато я чакаше да напише поръчките, огледа като за първи път ателието на Акела. Беше празно, но по елегантен начин. Имаше въздух, всяка мебел се открояваше в релефа си. Нямаше излишни неща, може би липсваха необходими вещи, но те щяха да отнемат най-важното тук — въздуха. И Акела се беше лишил от тях. На огромната маса, заобиколена от мутерхенди и фатершули, Адриана приличаше на малка светлокоса владетелка, изпращаща на пазар камериера си. В небрежността на високия й нестабилен почерк Асен откри някакво охолство, което го накара да се почувства равностоен на обстановката и да заиграе театър, който в собствения му дом, значително по-нареден от този, не му бе минал наум. Преди да тръгне на пазар, Асен огледа ателието, Адриана, седнала върху босите си крака, щедрата празнота на помещението и откри, че богатите хора живеят независими от вещите, че преплитането на личностите има смисъл тогава, когато е предизвикано в емоционална среда, и че той, Асен Москов, е длъжен да се снабди с всичко това един ден (този ден не бива да бъде далеч), за да осмисли отношението си към хаоса и да се скрие от него.

Асен купи месо, картофи, зеленчуци, подправки. Не намери лимони и някакъв корен, но можеше и без тях. Адриана го посрещна одобрително, хвана го под ръка и го заведе в бокса. За този час на отсъствие и тя не беше си губила времето. Върху печката кипяха две тенджери с вода, в умивалника лежаха на ребро измити чинии, през вратата, на хола върху бяла покривка блестяха сребърни прибори и тънък порцелан. Въпреки дневната светлина беше спуснала плюшените завеси и запалила аплиците над касата и дивана. На средата на масата амалгамирани свещници, на грамофона — „Меланхолична серенада“ на Чайковски, достатъчно тенденциозно сантиментално, за да бъде ясно, и достатъчно невинно, за да е трогателно.

Адриана сияеше. Ръцете й нарязаха месото на идеални квадрати, принуди Асен да мие зеленчука няколко пъти по-дълго, отколкото той смяташе за нужно, забрани му да пие, докато не наряза лука, доматите, докато не разби яйцата до онази степен, която прие за задоволителна, и всичко това с толкова вродено изящество, че Асен се подчиняваше с бързината на птица, признаваше грешките си, поправяше ги с театрално-гузна усмивка, крадеше глътки скоч зад гърба й, правеше го така, че да го залови на местопрестъплението, и с щастливо нетърпение очакваше заканително размахания й пръст. „Ей, ти!“ — казваше Адриана и в това нищо не значещо възклицание откриваше толкова основание за щастие, че се задъхваше, разболян от очакване. Какво очакваше? За това не смееше да мисли.