Христо Калчев - Белия дявол

Поднесоха кафе, но вкусът му беше отвратителен и Белия не го докосна, но когато дръпна от наргилето, помисли, че отново го омайват, и захвърли мундщука.

— Какъв е този пушек, емир бег? — през кашлица попита той. — Застреляй ме, вместо да ме тровиш бавно!

Екна смях, Вангел скочи, но робите отново го проснаха по очи.

— Говорих ти, Вангел дон! Докато не ти позволя, няма да ставаш! Пази се от резки движения, сине! Охраната ще помисли, че ме нападаш, и ще те съсече като овен! — Емирът потисна смеха си, макар че в очите му все още светеха весели пламъчета. — Добре е, че си горделив и високомерен! Някои от пауновите пера ще влязат в емирското ти величие, но не още, синко! Повярвай на Белязания! Пази нрава си на пустинен лъв, но го увий в леност и мекота! Иди погледай лъвовете, дон! Няма по-отпуснати от тях, няма резки движения, няма робска истерия. Бавни, тежки, докато дойде ред за скок и удар! Тогава, сравнен с тях, и Нечестивият е посерко!

Това бяха единствените думи, които му направиха впечатление. „Ще запомня словото ти, емир, и един ден като пустинен лъв ще се хвърля отгоре ти! Ти ме обряза, аз на парчета ще те накълцам! Ти ме хвърли по очи, аз в лайна ще те удавя!“

— Не е отрова това, дон, но е рано да го опиташ. Още не са те налегнали грижите и светът ти е любопитен, сине! Като доживееш до моите години, когато почнеш да се давиш от кръв, като не знаеш какво те боли повече, костите или душата, и ти ще потърсиш тоя пушек, дон! Сега се радвай на чиста душа и здраво тяло… Махни чалмата, раздрусай косите… Така, дон! Ей! — Емирът плесна с ръце. — Одалиските! — с остър фалцет заповяда той.

— Имам една молба към теб, емир бег. В Агадир яма една жена…

— Знам, Вангел дон. Пратих хабер на Белята да я доведе. До десет дни ще бъде в покоите ти.

— Благодаря, емир.

— Добре, сине. — Доволно, джуджето потри ръце. — Учи се на обноски. И преди да се радваме на танците, колко души затри в Агадир?

— Трима, емир!

— Нападнаха ли те?

— Да, емир бег… Шабан и забулените…

— Не питам за тях, дон! Защо затри Мароан?

Вангел изтръпна.

— Повярвай ми, трябваше!

— Мароан има род, Вангел дон, братя, братовчеди, а ти — врагове! Обет са дали да хвърлят сърцето ти на лешоядите! След три дни ще те попитам: „Какво ще правим с роднините на Мароан?“ — и тогава ще очаквам отговор!

Урода лапна мундщука на наргилето, облегна се на възглавниците и кимна. Зад пердетата звънна флейта и одалиските нахлуха в покоите…

— Готов ли си с отговора, Вангел дон? — попита Урода на третия ден. Прие го в кабинета си. И тук имаше миндер, но в подножието му трима писари увековечаваха мислите на господаря. Първият записваше заповеди и закони, вторият — историята на славния род Мобарак, третият — поезията, бликнала внезапно в разюзданата фантазия на емира. По стената висяха орлови нокти, лъвска лапа и челюст на щука, символи на хищната власт във въздуха, на земята и във водата. Над миндера, на кожа от антилопа, беше изрисуван хералдическият знак на Мобараците, два кръстосани златни ятагана, златно слънце, изгряващо над червена пустиня, а най-отдолу надпис от масивно злато.

— Какво пише там, емир бег? — Вангел отбягна прекия отговор. Седеше по турски срещу Урода, пиеше портокалов сок и се мъчеше да прецени какъв е размерът на претенциите, който не би оскърбил емира.

— Ятаганите са за дневна светлина — отговори Али. — Тигрите ловуват нощем, лъвовете — през деня? Мобарак черпят енергията си от слънцето и воюват с ятагани! Не бива да го забравяш, особено ако един ден седнеш на този миндер!

— Ще го помня, емир бег! — Хроникьорът записа думите на Али и ги поръси със ситна пепел. — Мъдро! Господ ми е свидетел, не съм срещал човек, роден от жена, да говори по-красиво от теб, господарю!

— Подсети ме да подаря десет крусадос на Нюка, Вангел дон! — Али сияеше, лукавите му, често подли очи сега се разтягаха от щастие. „Налучквам пътя! — помисли Вангел. — Али не издържа на ласкателства! Значи това е камата, с която ще го заколя!“ — Добър учител е Нюка, а ти добър ученик, дон! Доволен съм и от двамата!

Чу се чаткане на конски копита, високи, отсечени заповеди, после дворът утихна.

— Е, сине? — обади се Али, но гласът му беше благ. — Реши ли как ще се справиш с враговете си?

— Не съм забравил, емир бег… Чудя се каква молба мога да ти отправя! Не искам да прося прекомерно, господарю!

— Говори! — Сега в гласа му се прокрадваше любопитство и тембърът звучеше по женски напрегнато.