Христо Калчев - Белия дявол — Синове

Миро Челеби, бошнак и бивш мюсюлманин, не се безпокоеше от християнската анатема, пристъпи и закла брата на владетеля. Замъкнаха трупа в олтара, завиха го с оранжевото му расо и започнаха оттеглянето. Оседланите коне ги чакаха вързани в кленовата кория, курбан за вълци и рисове, но късметът и този път не ги изостави. Впрегнаха конете и излязоха на река Серет. Заваля сняг и укри следи и от копита, и от плазове. Потеглиха на юг по леда на руслото. Денят ги завари в околностите на Галац, а до вечерта стигнаха и до бреговете на Дунава. Жребците имаха нужда от отдих. Челеби намери рибарска хижа, стъкми огън, поднесе храна и за хора, и за животни. Марин капитан и Белиот мълчаха втори ден. Анатемата беше смутила коравите им души.

— От ада ли се изплашихте? — смееше им се Челеби с пълна уста. — Адът е тук, на земята.

Думите му не ги успокоиха. „Ще се покая!“ — мислеше Марин капитан. „Ще запаля свещ на свети Наум!“ — кълнеше се Белиот, считащ древния си съименник длъжен да го закриля и опрощава греховете му.

Смъртта на Валерий съвпадна с пневмонията на Сигизмунд. Владетелят се топеше, сварен в телесната си температура, бълнуваше, губеше съзнание и беше толкова уплашен за собствения си живот, че едва реагира на братовата си смърт.

— Погребете го като Батори! — беше всичко, което каза владетелят.

С настъпването на пролетта полско-татарската война се прехвърли на територията на Трансилвания и Молдова изтръпна. Следваше нейният ред. Възстановяващият се Батори обяви мобилизация на цивилното население. Сокон Лаза отново беше хванал широкия свят, но Влаха и Стефан яхнаха конете и потеглиха за Яш. Единственият мъж, който остана около Скендера, беше едноръкият Лазар. София купи униформи на наемниците, даде им най-бързите си коне и ги изпрати в армията, но не за война с татарите. В княжеската гвардия, командвана от маршал Еужен Абруд, щяха да служат воеводите Мойчан, Бирлад и Залеу. Беше време и те да потеглят по дългия път към небитието.

До война не се стигна. Валенщайн изпрати два конни корпуса, от унгарските равнини се стекоха леки кавалеристи и с общи усилия изтласкаха татарите на североизток, зад Днестър, но войската на Батори все пак даде жертви. Няколко мародера бяха обесени, други загинаха в пиянски свади, без инциденти не можеше и тези трупове не направиха впечатление на маршала, напротив, в доклада си до Негово височество Еужен Абруд премълчаваше загубите на жива сила, но не можеше да не му признае, че воеводите Залеу и Бирлад са намерени мъртви, обезкървени, с пищови в ръцете и рани в гърдите. Дуел? Кога беше се породила тази вражда? Никой не беше в състояние да даде задоволителен отговор, както никой не можеше да каже къде беше изчезнал ковчежникът на войската вода Мойчан. Дезертьорство? Еужен Абруд не се наемаше да хвърли такова обвинение на финансовия министър.

Дезертьорство, разбира се, имаше. Когато стана ясно, че заплахата е отминала, армията се саморазпусна, селяните отидоха да работят земята, да пасат стадата си. Дезертираха и убийците на княгиня Авалова. Месеци по-късно рибарите намериха край село Водица подпухнал труп, заклещен в тръстиките на Прут. По униформата личеше, че удавникът е велможа, а въпреки подпухванията и раните от речни раци и паяци в Яш лесно разпознаха вода Мойчан, най-богатия зърнен крал на Молдова.

Филип не спа три дни. Не спа дори и едно цяло денонощие. София дояждаше доматената си супа, когато синът й излезе от стаята си. Беше облечен в същите дрехи. Едва сега майчиното око видя, че рейтузите се разпадат на краката му.

— Наспа ли се, сине?

— Гладен съм.

— Ната ще ти сервира глиган. Влаха го изпрати специално за тебе.

Филип се смръщи.

— Кой му е казал, че съм тук?

— Аз. И не само на него.

— Казах ти да мълчиш!

— В тази къща аз командвам, Филипе! — София му посочи стол и се наведе над супата. — От кого бягаш, сине?

— От никого, но и никого не искам да виждам. Никого! Разбираш ли?

— Не — София отново вдигна глава. — Тези дни ще бъде панихидата на баща ти. Двадесет и пет години. От Солун ще дойде Филип Ткон, от Яш Аурел Абруд, от Лондон Джон Дърмънд…

— Дърмънд няма да дойде. Оли го посече в Тауър.

— Защо? — извика София. Сърцето й се сви, зави й се свят. Смъртта на родния си брат би понесла по-леко.

— Преврат. Кромуел изби старата аристокрация. Сега Британия се управлява от селяни и попове.

— А Шон, Кърк, сър Кърнилиъс?

— Всички минаха под брадвата — беше отговорът. — Вече нямаме приятели на островите.