Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— А ти кой си? — попита Халик.

— Нищо повече от това, което възприемат очите ти. Не гледай мен, а тази личност, дето са ти наредили да образоваш и изпиташ. Тя е създадена чрез остри кризи. Оцеляла е, след като се е озовала смъртоносна среда. И е тук.

— А ти кой си? — настоя Халик.

— Казвам ти да огледаш внимателно този атреидски младок! Той е единствено възможната обратна връзка, от която зависи нашият род. При последния си подвиг той ще въведе отново в системата вече постигнатото. Никой друг не би могъл да познава миналото така, както го знае той. А на теб ти се иска да го унищожиш!

— Имам заповед да го подложа на изпитание и не съм…

— Но ти го направи!

— Изчадие ли е той?

Тих смях разтърси Проповедника:

— Продължаваш да сипеш бин-джезъритските си глупотевини. Бива си ги все пак. Създали са митовете, които хората и до днес сънуват!

— Ти Пол Атреидски ли си?

— Пол Атреидски не съществува. Той се опита да заеме мястото на върховен морален символ, отричайки всички преструвки. Превърна се в светия без бог, всяка дума на когото беше богохулство. Как можеш да помислиш…

— Защото говориш с неговия глас.

— Гърни Халик, би ли подложил сега мен на изпитанието? Пази се!

Халик преглътна, връщайки отново вниманието си към безстрастния Лито, неизлязъл от позата на спокоен наблюдател.

— За кого се налага това изпитание? — попита Проповедникът. — Е, човече, да не би лейди Джесика да изпитва самия теб?

Тази мисъл дълбоко обезпокои Халик, недоумяващ защо бе позволил на Проповедника да го разтърси тъй силно с думите си. Но служителите на атреидите бяха дълбоко проникнати от вътрешната повеля да се подчиняват на подобно мистично самовластие. Обяснявайки го, Джесика бе засилила още повече неговата загадъчност. Сега Халик почувства как нещо в него се променя — нещо, чиито краища едва-едва бяха докоснати от бин-джезъритското обучение, наложено му от светата майка. Задуши го гняв, от който не успя да отговори. Никак не искаше да се променя!

— Кой от вас се прави на бог и с каква цел? — попита Проповедникът. — Само разумът не е достатъчен, за да се изясни този въпрос.

Бавно и с предварително поставена задача Халик прехвърли вниманието си от Лито към слепеца. Джесика дълго бе повтаряла, че му е необходимо да постигне равновесието на каиритс — „ти ще — ти не ще“. Тя го определяше като предмет без думи и фрази, както и без правила и доводи. Това беше наточеният резец на собствената и всеобхватна вътрешна правда. Нещо, скрито в гласа и тона на слепеца, както и в маниерите му, запали у него ярост, която в миг изгоря и се превърна в почти зашеметяващо спокойствие.

— Отговори на въпроса ми — рече Проповедникът.

Халик почувства как думите засилват концентрацията в това място, в този миг и в неговите изисквания и потребности. Положението му във вселената сега се определяше единствено от собственото му съсредоточаване. Не остана никакво време за съмнение. Това бе Пол Атреидски — не мъртъв, а завърнал се. И това не-дете с името на Лито. Халик погледна още веднъж към него, за да види всичко. Забеляза следите, оставени покрай очите му от преживените напрежения, усещането за равновесие в позата му, както и безизразната уста с едва потрепваща върху нея лека ирония. Момчето изпъкваше на заобикалящия го фон, сякаш бе застанало във фокуса на заслепяващата светлина. Беше постигнало хармонията по възможно най-простия начин — приемайки я.

— Пол, отговори ми — рече Халик, — знае ли майка ти?

Проповедникът въздъхна:

— За цялото Сестринство аз съм мъртъв. Не се опитвай да ме съживяваш.

Без да го погледне, Халик отново попита:

— Но защо тя…

— Тя прави това, което трябва. Живее собствения си живот с мисълта, че е господарка на множество животи. По същия начин всички ние се правим на богове.

— Но ти си жив — пошепна Гърни, осъзнал с пълна сила в мига, когато най-сетне се бе обърнал истински към този човек, че той е по-млад от него, но пустинята така го е състарила, та сякаш е двойно по-възрастен.

— А какво е да си жив? — попита Пол.

Халик се взря в наблюдаващите ги отвсякъде свободни, чиито лица издаваха странна смесица от съмнение и страхопочитание.

— Майка ми никога не е била принуждавана да учи моя урок — разнесе се истинският глас на Муад’Диб. — Да си бог може в края на краищата да се превърне в нещо скучно и срамно. А трябва да има достатъчно основание за създаване и налагане на свободна воля! Защото един бог би могъл да поиска бягство в съня и да остане жив единствено в несъзнателните проекции на съществата, сътворени в съня му.