Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Каква странна мисъл.

Но не можа да се сети кой бе казал тия думи.

Гърни Халик бе седнал на хълма Шулок върху килимче от нишки на подправката с балисета до себе си. Затвореното под него пространство гъмжеше от работници, засаждащи различни култури. Пясъчната рампа, от която отхвърлените бяха подмамвали червеи посредством поднос с подправка, вече бе препречена от нов канат, а растенията се спускаха по наклона, за да я удържат.

Беше почти време за обяд; Халик бе дошъл на хълма преди повече от час, търсейки място за размисъл, необезпокояван от никого. Хората под него се трудеха, но той виждаше единствено работата, извършена от мелинджа. Според личната преценка на Лито не след дълго производството на подправка щеше да намалее, за да се стабилизира на една десета част от рекордния добив във времето на династията на харконите. При всяко ново вписване запасите в цялата Империя се удвояваха в стойностно изражение. Говореше се например, че за триста двайсет и един литра семейство Метули е закупило половината планета Новебрунс.

Отхвърлените работеха като пришпорени от дявола, а може би наистина бе тъй. Преди всяко хранене те се обръщаха с лице към Танзеруфт и се молеха на превъплътения Шай-хулуд. Точно такава бе тяхната представа за Лито, а гледайки с очите им, Халик виждаше бъдеще, където по-голямата част от човечеството ще споделя същата идея. Не беше сигурен дали харесва подобна перспектива.

Лито бе насочил развитието на събитията, довеждайки тук Халик и Проповедника с откраднатия топтер. С голи ръце бе разрушил каната на Шулок и разхвърлял огромните камъни на повече от петдесет метра разстояние. Когато местните обитатели се бяха опитали да му попречат, той бе обезглавил първия стигнал до него с едва уловимо от погледа движение на ръката си. После бе запокитил неколцина обратно в групата на спътниците им, присмивайки се на техните оръжия. Й с демонски глас бе изревал: „Нито огън може да ме докосне, нито ножовете ви да ме наранят! Аз нося кожата на Шай-хулуд!“

Тогава отхвърлените го бяха разпознали, припомняйки си бягството му от окръгления хълм със скока „право в пустинята“. Бяха се проснали ничком пред него, а той бе изрекъл заповедите си: „Водя ви двама гостенина. Ще ги пазите и почитате. Поправете каната и започнете да разсаждате оазисна градина. Един ден ще се установя тук в мой дом. Вие ще го направите. Спрете продажбата на подправка; всяка събрана капка складирайте.“

После бе продължил да дава нареждания, които отхвърлените попиваха, взирайки се в него със страхопочитание.

Най-сетне Шай-хулуд бе дошъл, излизайки от пясъка!

Когато момчето бе намерило Халик с Гадеан ал-Фали в един от малките сийчове на бунтовниците при Гар Руден, не се забелязваше и намек за подобна метаморфоза. Придружаван от слепия си спътник, Лито се бе появил от пустинята по един от старите пътища на подправката, по които се движеше с помощта на червеи в област, където те сега бяха същинска рядкост. Беше споменал за не една принудителна обиколка, наложена му от влагата в пясъка — напълно достатъчна, за да отрови червей. Двамата бяха пристигнали малко след обед и пазачите ги въведоха в стая с каменни стени.

Споменът за случката се върна съвсем ясно в паметта на Халик.

— Значи, това е Проповедникът — бе казал той.

Докато обикаляше около слепеца и внимателно го оглеждаше, си спомни всичко, което се разказваше за него. Намирайки се в сийча, лицето на възрастния човек не бе скрито от маската на влагосъхраняващия костюм и чертите му можеха да бъдат безпрепятствено сравнявани. Да, мъжът наистина приличаше на стария дук, чието име носеше Лито. Дали приликата бе случайна?

— Нали знаеш какво се приказва за него? — попита Халик, обръщайки се към момчето. — Че това е баща ти, върнал се от пустинята?

— Чувал съм.

Халик се извъртя още повече и го огледа. Лито носеше стар влагосъхраняващ костюм с навити около лицето и ушите краища. Над костюма си имаше черна връхна дреха и беше обут с ботуши за пясъка. Трябваше да обяснява подробно причините за появата си тук и как бе успял да избяга отново.