Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Той бе довел отряда си в джедида на свечеряване предния ден следвайки безпогрешния усет на своя нос на стар свободен, подушил вода. Беше обещал, че скоро ще поемат към палмовите насаждения в южна посока, но отказа да назове датата. Въпреки обявената награда за главата му, която някога бе участвала в купуването на цяла планета, Стилгар имаше вид на най-щастлив и безгрижен сред всички останали с него хора.

„Това място е добро за нас — бе казал той, посочвайки действащия ветрокапан. — Приятелите ни са оставили малко водица.“ Отрядът му беше намалял и сега броеше само шейсет души. Възрастните, болните и съвсем младите бяха разпръснати в семействата на доверени хора из поселищата около засадените с индийска палма участъци. Останаха само най-здравите и боеспособните, а имаше и много приятели както на север, така и на юг. Ганима се питаше защо Стилгар все отказва да разговаря за случилото се с планетата. Не го ли виждаше? С разрушаването на канатите започна завръщане на свободните към северните и южните граници на техните някогашни участъци. Дори само това придвижване в обратна посока бе достатъчно силен сигнал и предупреждение за процесите, протичащи в Империята. Едно състояние на нещата се превръщаше в огледало на друго.

Ганима пъхна ръка под яката на влагосъхраняващия си костюм и я разхлаби. Въпреки тревогите и неприятностите, усещането й за свобода тук бе превъзходно. Събраните в нея животи вече не я измъчваха, макар понякога да долавяше в съзнанието си примеси от тяхната памет. Беше разбрала как е изглеждала пустинята в миналото, до началото на екологичното преобразувание. Преди всичко, било е по-сухо. А сега този ветрокапан, макар и неремонтиран, все още действаше, защото през него минаваше влажен въздух.

Голям брой живинки, избягали отдавна от пустинята, бяха дръзнали да се върнат. Мнозина в отряда им забелязваха увеличаването на дневните сови. Дори и сега Ганима виждаше мравоядните птици. Те се стрелкаха, танцувайки около колониите на насекомите, от които мокрият пясък в края на разбития канат гъмжеше. Мяркаха се и неколцина язовци, а кенгуровите мишки бяха в неизброими количества.

Суеверният страх се бе превърнал в неотменим повелител на новите свободни, а Стилгар не се оказа по-различен от останалите. Тукашният джедида бе върнат на пустинята, след като канатът бе разрушен за пети път в продължение на единайсет месеца. Четири пъти отстраняваха големите поразии — дело на Пустинния демон, но вече не разполагаха с излишна вода, за да рискуват още едно безцелно напояване на пясъците.

Положението бе идентично във всички джедида и в повечето от старите сийчове. Бяха напуснати осем от девет нови поселища. Не един и два стари сийча бяха пренаселени така, както никога не бе ставало. А почти едновременно с навлизането на пустинята в сегашния нов период от нейния живот, свободните се бяха върнали към някогашните си порядки и поверия. Във всичко виждаха поличби. Бивало ли е червеите да се срещат все по-рядко, с изключение само на Танзеруфт? Това е възмездието на Шай-хулуд! Умираха червеи, а свидетелите на смъртта им не бяха в състояние да посочат нито една причина. Пустинната прах бързо ги поглъщаше, гледката на техните разпадащи се туловища изпълваше с ужас дори случайно попадналите там свободни. Отрядът на Стилгар се бе натъкнал на едно такова туловище миналия месец и трябваше да изтекат цели четири дни, за да се разсее предчувствието за предстояща злина. Останките воняха на отровен гнилак. Разкапващата се гигантска грамада бе открита върху огромно изригване на подправка, съсипана почти напълно.

Ганима върна погледа си от каната към джедида. Пред нея имаше срутена стена, която в миналото бе пазила муштамал — малка градинска пристройка. Разгледа я, водена от силно любопитство; в каменен сандък бе намерила запас от питки с подправка, замесени без квас.

Стилгар унищожи склада и припомни: „Свободните никога не бива да оставят след себе си годна храна.“

Ганима го заподозря в грешка, но не си струваше нито да започва спор по въпроса, нито да рискува. Хората наоколо се променяха. Някога те безпроблемно се движеха из бледа, гонени от нуждата да задоволяват свои неотложни потребности — вода, подправка, търговия. Поведението на животните им служеше за алармен звънец. Но животните бяха въвели нов ритъм на своята активност и функции, докато повечето свободни се гушеха един до друг в някогашните си пещери, приютени в сянката на северната Защитна стена. Търсачите на подправка минаваха рядко през Танзеруфт и само отрядът на Стилгар се придвижваше както преди. Тя вярваше на наиба и на страха му от Алая. Ирулан също подкрепи неговите доводи, връщайки се към бин-джезъритските норми и размишления. Но на далечната Салуса Секундус продължаваше да живее Фарад’н. Някой ден сметката трябваше да бъде заплатена.