Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Макар че имаше още малко време до обед, тя долови в мълчанието около себе си нещо, което й напомняше за залез.

Айдахо сигурно е умрял по залез слънце — каза сама на себе си.

— Буер, как се случи така, че ти си приносителят на новината? — попита, отбелязвайки пъргавата наблюдателност, вече преобладаваща в изражението на лицето му.

Агарвес се опита да преглътне и отвърна с дрезгав глас, малко по-силен от шепот:

— Нали си спомняте, че тръгнах с Джавид. И когато… Стилгар ме изпрати обратно при вас, заръча ми да ви съобщя, че нося със себе си окончателното му подчинение.

— Окончателно подчинение — като ехо повтори тя. — Какво е искал да каже?

— Не знам, господарке Алая — с умолителен тон отговори пратеникът.

— Обясни ми още веднъж какво видя — заповяда тя и отново с почуда осъзна собственото си спокойствие.

— Видях.. — той отметна нервно главата си и се загледа в пода пред нея. — Видях свещения ви съпруг мъртъв на пода в централния коридор, а Джавид, и той също като него — наблизо в един страничен пасаж. Жените вече ги приготвяха за Хуануи.

— И Стилгар те призова?

— Точно така, господарке. Стилгар нареди да ме извикат. Прати Модибо, Прегърбения, който е негов помощник в сийча. Модибо не ми каза нищо. Само рече, че Стилгар иска да ме види.

— И ти намери тялото на съпруга ми да лежи на пода, така ли?

Той срещна с отскачащ поглед очите й, преди отново да се вторачи в земята и да кимне утвърдително:

— Тъй вярно, господарке. И Джавид — мъртъв, недалеч от него. Стилгар ми каза… каза ми, че свещеният ви съпруг бил убил Джавид.

— А моят съпруг — намушкан от Стилгар?…

— Сам ми го каза, господарке. Заяви, че го е направил със собствените си ръце. Рече, че свещеният ви съпруг го довел до върховен гняв.

— Значи, гняв — повтори Алая. — А как точно е станало?

— Не ми обясни. Както и никой от останалите. Попитах, но отговор нямаше.

— И те върнаха при мен с новината?

— Тъй вярно, господарке.

— Нищо ли не можа да направиш?

Агарвес облиза устни и отговори:

— Стилгар дава заповедите, уважаема госпожо. Сийчът е негов.

— Разбирам. А ти винаги си се подчинявал на Стилгар.

— Винаги, господарке, но сега само до мига, в който ме освободи.

— Когато те отпрати обратно при мен, това ли искаше да кажеш?

— Господарке, вече се подчинявам само на вас.

— Наистина ли? Кажи ми, Буер, ако ти наредя да убиеш Стилгар, стария ти наиб, ще го сториш ли?

Той срещна погледа й с нарастваща твърдост.

— Ако вие го заповядате, милостива госпожо.

— Заповядвам ти го. Имаш ли представа накъде е тръгнал?

— В пустинята. Само това знам, господарке.

— Колко души е взел със себе си?

— Навярно половината от здравите.

— Заедно с Ганима и Ирулан!

— Тъй вярно! Останалите са с жените си, децата и покъщнината. Стилгар даде всекиму възможност да избира: да тръгне с него или да бъде освободен от поетото задължение. Мнозина предпочетоха да бъдат освободени. Те ще си изберат нов наиб.

— Аз ще избера техния нов наиб. И това ще си ти, Буер Агарвес, в деня, когато ми донесеш главата на Стилгар.

Свободният можеше да приеме избора с битка. Такъв бе обичаят. Той каза:

— Както заповядате, господарке. Но какво подкрепление ще…

— Обърни се към Зиа. Не мога да отделя много топтери за претърсването. Нужни са навсякъде. Но ще разполагаш с достатъчно бойци. Стилгар опозори честта си. Мнозина с радост ще те последват.

— Веднага се заемам.

— Чакай!

Огледа го за миг, преценявайки кого би могла да прати с поръчение да бди над този уязвим инфантилко. Налагаше се да бъде следен отблизо, преди да докаже качествата си. Зиа не можеше да не знае някой, подходящ за целта.

— Господарке, нали не съм уволнен?

— Не си. Трябва насаме и подробно да се запозная с плановете ти да пипнеш Стилгар. — Тя постави ръка върху лицето си. — Няма да жалея, докато не изпълниш точно моето отмъщение. След малко ще се успокоя… навярно. Свали ръката си. — Една от прислужниците ми ще те отпрати.

Направи почти незабележим знак на новата си камериерка Шалус:

— Нека го изкъпят и парфюмират, преди да го доведеш отново. Мирише на червей.

— Слушам, господарке.

Алая се обърна, придаде си изражение на печал, каквато не изпитваше, и забърза към покоите си. Влязла в спалнята, тя затръшна вратата, изруга и тропна с крак. Проклет да е Дънкан! Защо? Защо? Защо? Долавяше умишлената провокация от страна на Айдахо. Бе убил Джавид и предизвикал извънмерно Стилгар. Значи той е знаел за Джавид. Всичко случило се трябваше да се приеме като последното ментатско послание на Дънкан Айдахо.