Франк Хърбърт - Децата на Дюн

В този миг Стилгар проумя, че положението се оказа точно такова, каквото искаше да го направи Айдахо със своята „повторна смърт“.

Той вдигна поглед и видя ужасеното лице на Хара — втората си съпруга, която втренчено го гледаше от заобиколилата ги тълпа. Накъдето и да обърнеше очите си, Стилгар виждаше лица с едно и също изражение — на дълбок смут и неясно осъзнаване на последствията.

Наибът бавно изопна тялото си, обърса острието на ножа в ръкава и го прибра в калъфката. Обръщайки се към заобиколилите го, каза с безизразен глас:

— Които ще ме последват, да стегнат вързопите. Пратете хора да призоват червеи.

— Къде отиваме, Стилгар? — попита Хара.

— В пустинята.

— Идвам с теб — каза тя.

— Разбира се, че ще дойдеш. Всички мои жени идват с мен. Както и Ганима. Хара, вдигни я. Веднага.

— Разбрано, Стилгар. Веднага… — В гласа й прозвуча колебание. — А Ирулан?

— Ако иска.

— Слушам, съпруже. — В гласа й все още се долавяше някаква несигурност: — Гани като заложница ли идва?

— Заложница? — той се изненада от въпроса й. — Жено… — Докосна леко тялото на Айдахо с пръстите на крака си. — Ако ментатът е прав, аз съм единствената надежда за нея. После си припомни и предупреждението на Лито: „Пази се от Алая. Трябва да избягаш заедно с Гани.“

Сийчът на Тюик беше откъм вътрешния край на Фалшивата стена. Халик стоеше в сянката на скалната преграда, която пазеше обширния му вход, и очакваше решението на неговите обитатели дали да му предоставят подслон. Отмести поглед навън към северната част на пустинята, а после нагоре към сивеещото утринно небе. Тукашните контрабандисти бяха удивени, че той, макар и от друг свят, бе успял да залови червей и да го язди. Но и той бе не по-малко учуден от тяхната реакция. Защото нямаше нищо кой знае колко трудно в това да го направи, след като го беше наблюдавал не един и два пъти.

Халик отново съсредоточи вниманието си върху пустинята — посребрената необятност със светещи скали и сивозелени полета, където водата бе извършила своята магия. Всичко това поразително приличаше на несигурно струпана грамада от енергия — тотално заплашена от внезапно прекъсване на модела на промяната.

Знаеше къде се намира изворът на тази реакция. Беше в непрекъснато движещата се и променяща се пустиня, разпростряла се под него. В сийча вкарваха на колела големи контейнери с мъртви пясъчни твари за дестилация и извличане на водата от тях. Съществата бяха от порядъка на хиляди бройки — дошли за излияние на вода. Именно то бе станало причина за шеметния ход на мислите на Халик.

Той се загледа през нивята на сийча към границата на каната, в който вече не струеше скъпоценната течност. Беше видял отворите в каменните стени, както и скъсванията на обшивката, откъдето водата бе изтекла в пясъка. Каква сила беше пробила дупките? Някои от тях се простираха на цели двайсет метра в най-уязвимите участъци на каната — там, където меката пясъчна маса водеше към вдлъбнатини и падини. Точно тези места гъмжаха от пясъчни твари. Децата от сийча ги избиваха и събираха.

По разрушените стени на каната работеха възстановителни бригади. Други пренасяха едва ли не капка по капка вода за най-застрашените растения. Източникът — огромният резервоар под ветрокапана на сийча — беше грижливо запечатан, за да не се хаби вода в разбития канат. Помпите, захранвани със слънчева енергия, бяха изключени. Вода за напояване се черпеше от постепенно свиващите се локви по дъното на каната, а по-трудно и пестеливо — и от резервоара в сийча.

Металната рамка на входното уплътнение до Халик изщрака в непрекъснато засилващата се топлина на новия ден. Звукът сякаш приведе в движение погледа му, проследил най-далечната крива на каната — точно там, където злината се бе оказала най-голяма и водата изчезваше в пустинята. Създателите на плана на сийча, които вярваха в бъдещето на градините, бяха определили това място за засаждане на специален вид дърво, чиято съдба сега зависеше изцяло от скорошното тръгване на водния поток. Халик се вгледа в безпомощно провисналото оперение на върбите, разкъсано от пясъка и вятъра. За него това дърво представляваше символ на новата действителност, на изменящата се планета.