Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— В противен случай човечеството ще угасне.

Баща му долови истината в неговите думи и заговори с нисък глас, в който се чувстваше признание за по-голямата широта на пророческата визия на сина.

— Не го видях сред възможностите за избор.

— Вярвам, че Сестринството е подозирало — каза Лито. — Просто не приемам друго обяснение за решението на баба ми.

Духна студеният нощен вятър, от който горната дреха на Пол заплющя в краката му. Трепереше. Когато го забеляза, Лито рече:

— Тате, имаш комплект с принадлежности. Ще надуя палатката и ще прекараме удобно нощта.

Но мъжът поклати глава, знаейки, че за него нямаше да има покой нито тази нощ, нито в някоя друга. Муад’Диб — героят, трябваше да бъде унищожен. Самият той го бе казал. Единствено Проповедникът можеше да продължи.

— Каве уахид! — разпореди се Стилгар. — Донеси кафе!

Той направи знак с вдигната ръка на слугата, застанал от едната страна на единствената врата в неприветливата стая с каменни стени, където бе прекарал безсънна нощ. Обикновено старият наиб на свободните хапваше тук непретенциозната си закуска; сега почти бе дошло времето за това, но след подобна нощ не чувстваше никакъв глад. Изправи се и разкърши тялото си.

Дънкан Айдахо бе седнал на възглавница недалеко от вратата, правейки опит да сподави поредната прозявка. Току-що си бе дал сметка, че двамата със Стилгар са прекарали цялата нощ в разговор.

— Прощавай, Стил — рече той. — Държах те буден толкова време.

— Останеш ли буден през нощта, прибавяш един ден към живота си — отвърна Стилгар, поемайки подноса е кафето, подаден през вратата.

После бутна ниската масичка към Айдахо, сложи подноса отгоре и седна със скръстени крака срещу своя гост.

Двамата мъже носеха жълтооцветените жалейни роби; дрехата на Айдахо бе взета назаем, понеже людете в Табър се чувстваха засегнати от зеления цвят на всекидневната му атреидска униформа.

Стилгар сипа тъмното питие от тумбеста медна гарафа, отпи глътка и вдигна чашката си към Айдахо според стария обичай на свободните, който сякаш казваше: „Не е опасно. Вече пийнах от него.“

Хара бе приготвила кафето, както го обичаше Стилгар: зърната се изпичаха до тъмнорозовокафяво, стриваха се фино в каменен хаван още топли и веднага се варяха с щипка подправка.

Айдахо вдъхна силния аромат на подправката и отпи предпазливо, но шумно. Все още не бе разбрал дали е убедил Стилгар. Способностите му на ментат се бяха раздвижили бавно в ранните часове на утрото, а всички крайни резултати от мисловната му дейност биваха съпоставяни със сведенията, получени в посланието на Гърни Халик.

Алая е знаела за Лито! Просто е знаела.

И Джавид също е бил брънка от това.

— Трябва да ме освободиш от юздата си — най-после проговори той, захващайки отново проточилия се спор.

Стилгар нямаше никакво намерение да отстъпва:

— Постигнатото съгласие за невмешателство ме принуждава да бъда твърд в решенията и присъдите си. Гани е в безопасност при мен. Вие с Ирулан няма от какво да се боите. Но не можете да пращате съобщения. Можете да ги получавате, но обратното не се разрешава. Дал съм дума.

— Това не е обичайното отношение към гост и стар приятел, споделял неведнъж грозящите те опасности — каза Айдахо, повтаряйки умишлено вече използван довод.

Стилгар свали чашката си, постави я внимателно върху подноса и заговори, без да отмества погледа си от нея:

— Ние, свободните, не се чувстваме виновни за неща, които пораждат подобно чувство у другите хора.