Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— Да, Джакуруту ме зарази — каза той. — Но и ти сам зарази себе си.

— Вярно е — призна Лито. — Нали съм ти син.

— А си и истински свободен.

— Да.

— Ще разрешиш ли на слепец да се върне завинаги в пустинята? Ще ме оставиш ли да намеря покой, както аз искам?

— Не, няма да го позволя — отвърна Лито. — Но имаш правото да паднеш върху ножа си.

— А ти да вземеш тялото ми!

— Така е.

— Не!

Знае за пътеката — помисли Лито.

Съхраняването на мощите на Муад’Диб от сина му би могло да се приеме като циментиране на пророческото видение.

— Тате, нали никога не си им казвал? — попита момчето.

— Никога.

— А аз го направих. Казах на Муриз. За Крализец, Боя с Тайфуна.

Раменете на Пол провиснаха.

— Не — прошепна той. — Не би могъл да го сториш.

— Тате, сега аз съм създание на тази пустиня — напомни Лито. — Би ли разговарял по този начин с кориолна буря?

— Вземаш ме за страхливец, защото отказах да тръгна по пътеката — рече Пол с дрезгав и треперещ глас. — О, сине, добре те разбирам. Дори гаданията по вътрешности на убито животно винаги са мъчителни. Но аз не се залутвах във възможните бъдещи събития, тъй като това пък е неописуемо отблъскващо.

— За сравнение твоят джихад ще прилича на летен пикник на Каладън — съгласи се Лито. — Сега ще те отведа при Гърни Халик.

— Гърни! Че той е в услуга на Сестринството с посредничеството на майка ми.

Едва в този миг Лито проумя обхвата на бащиното си прорицание.

— Не, тате. Гърни отдавна не служи никому. Знам къде мога да го намеря и ще те отведа при него. Време е за раждането на новата легенда.

— Виждам, че не съм в състояние да ти въздействам. Позволи ми тогава поне да те докосна, защото си мой син.

Лито протегна дясната си ръка срещу опипващите пръсти, почувства силата им, отвърна им със същото и удържа на всички опити на Пол да отмести ръката му.

— Сега за мен не е опасен и отровният нож — каза момчето. — Моята химия е вече различна.

Сълзи се плъзнаха от незрящите очи и баща му отпусна хватката си, след което прибра ръка до тялото.

— Ако бях направил твоя избор, щях да стана бикоурос на шейтана. А ти какво ще станеш?

— Известно време и за мен ще казват, че съм мисионер на дявола — отговори Лито. — После ще започнат да недоумяват и накрая ще разберат. Тате, ти не продължи достатъчно своето прорицание. А ръцете ти сътвориха както добро, така и зло.

— Но за лошото се разбра едва след като то се случи!

— Именно това е пътят на множество големи злини — кимна Лито. — Ти пресече само част от моята визия. Сила ли не ти стигна?

— Знаеш, че не мога да остана там. Никога не бих извършил зло деяние, ако разбирам какво представлява. Не съм от Джакуруту. — Пълзешком и трудно той се изправи на крака. — Да не мислиш пък, че съм от онези, които сами се смеят през нощта?

— Жалко, че никога не си бил един истински свободен — каза Лито. — Ние, свободните, знаем как се назначава арифа. Нашите съдии правят подбор между злините. Винаги е било така.

— Свободните, тъй ли? Роби на злата участ ли им помогна да станат? — Пол пристъпи към Лито и протегна към него пръсти със странно, сякаш стеснително движение. Докосна защитената му ръка й продължи нагоре, докато стигна мястото, където ципата спираше до ухото, после до бузата и накрая до устата. — Ах, плътта ти е все още твоята — рече той. — Докъде ли ще те отведе?

Мъжът свали ръката си.

— До мястото, където човешките същества могат да сътворяват бъдещето си от един миг до следващия го.

— Това са твои думи. Но и изчадието на абоминацията може да каже същото.

— Не съм изчадие, въпреки че можех да стана — каза Лито. — Видях какво се случи с Алая. Тате, в нея живее зъл дух. Двамата с Гани знаем кой е той — баронът, твоят дядо.

Пол покри лицето си с ръце. За миг раменете му се разтресоха, след което свали дланите си, а устата му бе събрана в плътна линия:

— Проклятие тежи над нашата династия. Молех се да хвърлиш пръстена в пясъка, да се откажеш от мен и да побегнеш далече, където би започнал… друг живот. Заради теб отидох там.

— И на каква цена?

След продължително мълчание баща му рече:

— Краят заличава различията. Само веднъж пропуснах да се боря за принципите си. Само веднъж. Приех махдината. Направих го заради Чани, но то ме превърна в лош водач.

Лито установи, че не знае какво да отговори. В него още живееше споменът за взимането на това решение.

— Не мога повече да те лъжа, както не мога да лъжа и себе си — продължи Пол. — Знам го. Всеки мъж трябва да намери този, комуто да го каже. Ще те попитам само едно: налага ли се Боят с Тайфуна?