Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Трябва да го накарам да напусне това място с Гани — помисли Айдахо и каза:

— Нямах намерение да вдигам буря от чувството за вина.

— Разбирам те — кимна Стилгар. — Поставям въпроса, защото искам да насоча вниманието ти към нашето поведение на свободни, тъй като ние сме именно такива. Дори Алая мисли като една от нас.

— И жреците ли?

— Те са друго нещо — каза Стилгар. — Искат от хората да преглътнат сивите празни приказки за греха, превръщайки ги във вечно усещане. А това е голям дефект, с който се опитват да представят общоприетото, но единствено от самите тях.

Думите му бяха изречени спокойно, ала ментатът долови скритата горчивина и се запита защо именно тази подробност не може да повлияе на Стилгар да промени решението си.

— Един много — много стар трик на властта на самодържеца — каза Айдахо. — Алая добре го знае. Вината като чувство започва да се проявява в усещане за несполука. Добрият монарх предоставя множество възможности за неуспех на своите поданици.

— Забелязал съм го — сухо отсече Стилгар, — но трябва да ме извиниш, ако спомена още веднъж, че говориш за собствената си жена. Тя е сестрата на Муад’Диб.

— Аз пък казвам, че е обладана от дух!

— Мнозина го твърдят. Някой ден ще й се наложи да мине през изпитанието. Междувременно има и по-важни съображения.

Айдахо тъжно поклати глава.

— Всичко, казано от мен, може да се провери. Връзките с Джакуруту винаги минаваха през замъка на Алая. Там има участници в заговора срещу близнаците. Там отиват и парите от продажбата на червеи на други планети. Всички нишки водят до седалището на Алая — Регентството.

Стилгар направи отрицаващ жест с глава и пое дълбоко дъх:

— Тук е неутрална територия. Дал съм дума.

— Нещата не могат да продължат по този начин! — разпалено възрази Айдахо.

— Съгласен съм — кимна другият. — Алая е вътре в кръга, а този кръг се смалява с всеки изминал ден. Също като при нашия стар обичай на многоженство. Ударът попада точно в целта — мъжкото безплодие. — Той отправи питащ поглед към събеседника си. — Казваш, че те мами с други мъже, „използвайки пола си като оръжие“ — както се изрази, струва ми се. А сега ти се предоставя идеална и напълно законна възможност — Джавид е тук, в Табър, донесъл послание от Алая. Трябва само да…

— На твоята неутрална територия?

— Не. Но вън, в пустинята…

— А ако се възползвам от случая и избягам?

— Няма да ти се предостави такъв случай.

— Стил, кълна ти се, че Алая е обладана. Какво ли още трябва да сторя, за да те убедя…

— Трудно е да се докаже — настоя Стилгар, след като бе привеждал многократно същия аргумент през дългата нощ.

Айдахо си спомни за думите на Джесика и вметна:

— Но разполагаш с начини да го сториш.

— Да, има един начин — каза Стилгар и отново направи отрицаващия си жест. — Болезнен и безвъзвратен. Ето защо ти припомних за нашето отношение към греха. Можем да освобождаваме себе си от чувството за вина спрямо всичко с изключение на изпитанието за обладаване. В този случай специалният трибунал поема пълната отговорност.

— Вече сте го правили, нали?

— Убеден съм, че светата майка не е пропуснала възможността да ти го разкаже — отвърна Стилгар. — Много добре знаеш, че сме го правили.

Айдахо реагира на раздразнението в гласа му:

— Не се опитвам да те подмамя към капана на лъжата. Просто…

— Дълга беше тази нощ на въпроси без отговори — прекъсна го Стилгар. — Но вече е утро.

— Трябва да ми се даде възможност да пратя съобщение на Джесика — настоя Айдахо.

— Това съобщение ще отиде на Салуса — парира наибът. — Нямам навик да обещавам по никое време. Дадената от мене дума на две не става. Именно поради тази причина Табър е неутрална територия. Оставаш без глас за света навън. Тържествено съм отдал в залог всичко, което виждаш около мен.

— Трябва да подложиш Алая на изпитанието!

— Може би. Но първо следва да се разбере дали няма смекчаващи вината обстоятелства. Като загуба на авторитет, например. Или дори лош късмет. Би могло да е и съвсем естественото за всички човешки същества неблагоприятно стечение на факти и събития.

— А ти просто искаш да си сигурен, че не съм измаменият съпруг, който търси ръжен за отмъщението си — кимна Айдахо.

— Поискали са го други, не аз — отговори Стилгар. После се усмихна, сякаш за да извади жилото от думите си. — Ние, свободните, имаме своята наука за традицията — нашата хадит. Когато се боим от някой ментат или от светата майка, връщаме се към хадит. Казва се, че единственият страх, който не можем да отстраним, е страхът от собствените ни грешки.