Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Тук и двамата сме чужди същества.

Взимането на решение отне много време в сийча, но хората вътре знаеха цената на добрите бойци. Контрабандистите винаги имаха нужда от способни мъже. Но Халик не хранеше никакви илюзии за тях самите. Днешните контрабандисти не бяха като онези, които преди много години го бяха подслонили — побягнал след разпадането на света на неговия дук. Не, те бяха от друга порода, а новото у тях бе бързината, с която очакваха да потече печалбата.

Отново се Върна към мисълта за безпомощното върбово дърво. Хрумна му, че бурните ветрове в настоящата действителност могат да унищожат контрабандистите и всички техни приятели. Могат да съсипят Стилгар и крехкия му неутралитет, повличайки след него всички племена, запазили верността си към Алая. Щяха да се превърнат в колониални общности. Халик вече го бе виждал да става веднъж и познаваше горчивия му вкус от своя роден свят. Виждаше го и сега, припомняйки си превзетостта на града. Свободните, в качеството си на типични обитатели на предградията, както и явно забележимите им навици, свързани с техния сийч, влияеха дори и върху мирогледа на контрабандистите. Селските области представляваха колонии на градските центрове. Бяха се научили да мъкнат подплатения хомот, водени от собствената им лакомия, а и от немалка доза суеверие. Дори тук, и особено тук, хората се държаха като поданици, а не като свободни мъже и жени. Те се пазеха, прикриваха се и извъртаха. Всяка проява на авторитетна власт се превръщаше в обект на негодувание — Регентството, повелята на Стилгар, собственият им съвет…

Не мога да им вярвам — каза си Халик.

Можеше само да ги използва и да подхранва собственото им недоверие към останалите. Тъжен факт. Взаимните отстъпки бяха останали в миналото. Старите нрави и порядки се свеждаха до ритуални слова, чиито начала вече бяха изтрити от паметта.

Алая бе свършила добре своята работа, наказвайки противопоставянето и награждавайки съдействието; тя непрекъснато и безразборно разместваше военните части на Империята, прикривайки основните елементи на своята мощ. Шпионите! По дяволите, какви шпиони имаше тя!

Халик едва ли не осезаемо долавяше смъртоносния ритъм на движенията и насрещните реакции, с чиято помощ Алая се надяваше да държи в несигурност опозицията срещу себе си.

Ако свободните продължават да спят, тя ще спечели — помисли той.

Зад него входното уплътнение изщрака за последен път, преди да се отвори. Появи се обслужващият го в сийча, наричан Мелидес. Беше нисичко човече с кратуноподобно тяло, смалено още повече от тънките крака; грозотата му само се подсилваше от влагосъхраняващия костюм.

— Приеха те — каза Мелидес.

Халик долови лукавата преструвка в гласа му. Тя ясно разкриваше, че убежището тук ще е кратковременно. Само докато успея да пипна един от топтерите им.

— Благодаря на вашия съвет — каза той.

И в същото време се сети за Есмър Тюик, оставил името си на сийча. Есмър, загинал отдавна от нечие предателство, би клъцнал на място гърлото на този Мелидес.

— Защо не чувствам болка?

Алая отправи въпроса си към тавана на своята малка зала за аудиенции. Помещение, което тя прекосяваше с десет крачки в едната и с петнайсет — в другата посока. То имаше два високи, тесни прозореца, от които над покривите на Аракийн се виждаше Защитната стена.

Беше почти пладне. Слънцето палеше, надвесено над пана, който бе приютил съградения в него град.

Алая погледна надолу към Буер Агарвес — бившия табрит, а сега помощник на Зиа, който надзираваше пазачите на храма. Агарвес бе донесъл новината за смъртта на Джавид и Айдахо. С него бе пристигнала и група подмазвачи, слуги и пазачи; в дворчето отпред се тълпяха още, така че вече бе станало ясно какво послание носи Агарвес.

Лошите новини пътуваха бързо из Аракис.

Самият Агарвес беше нисък и с прекалено закръглено лице за свободен, а закръглеността му придаваше почти детински вид. Беше от новото поколение, напълняло от водата. Алая го възприемаше сякаш гледаше два различни образа: единият — с непрозрачни очи с индигов цвят и мрачно изражение на устата, а другият —— белязан с чувственост и уязвимост, но най-вече с уязвимост. Най-много от всичко харесваше плътните му устни.