Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Но само неговата ръка.

Пол го знаеше, тъй като вече не можеше да вижда как Лито дърпа юздите, а беше в състояние само да осъзнае нечовешките последствия, приети от сина му. Той помисли:

Ето я промяната, за която се молех. Защо се страхувам от нея? Защото е Златната Пътека!

— Тук съм, за да заложа целта на еволюцията и по този начин да осмисля нашите животи — каза Лито.

— Наистина ли искаш да преживееш тези хиляди години, променяйки се така, както вече знаеш, че ще се промениш?

Лито разбираше, че баща му не говори за измененията във физически аспект. И двамата знаеха последствията в подобен смисъл — момчето щеше да се променя и да продължи да го прави, а кожата-която-не-беше-неговата-собствена-кожа щеше да върши същото. Еволюционният натиск от едната страна щеше да се слее с натиска от другата, а крайният резултат от цялостната трансформация можеше да бъде само един. При метаморфозата, ако въобще се стигнеше до нея, във вселената щеше да се появи мислещо създание със страховити размери и тази вселена щеше да го боготвори.

В никакъв случай… Пол имаше предвид вътрешните промени в мислите и решенията, които щяха да определят съдбата на поклонниците.

— Тези, които мислят, че си умрял… — подхвана Лито — нали знаеш какво говорят за последните ти думи?

— Разбира се.

— „Сега правя това, което целият живот трябва да прави в услуга на живота“ — цитира момчето. — Никога не си го казвал, но един жрец, според когото ти не би могъл да се върнеш обратно и да го изобличиш като лъжец, поставя тия думи в устата ти.

— Не бих го нарекъл лъжец. — Пол пое дълбоко дъх. — Думите са много добри за последни.

— Ще останеш ли тук, или ще се върнеш в колибата в Шулок? — попита Лито.

— Сега този свят е твой — отвърна Пол.

Думите прерязаха сина му със скритото в тях признание за поражение. Пол се бе опитал да направлява последните нишки на едно лично видение в бъдното — избор, който преди години беше направил в Сийч Табър. За целта бе приел ролята на отмъстително оръжие спрямо отритнатите останки от Джакуруту. Те го бяха заразили и отровили, но и той го предпочиташе пред видението, избрано от Лито.

Тъгата, овладяла сина му, бе толкова силна, че момчето не успя да проговори в течение на няколко минути. Когато възвърна гласа си, Лито каза:

— И така, ти подмами Алая, изкуши я и я доведе до пълно бездействие и взимането на погрешни решения. Тя вече знае кой си.

— Да, така е. Знае го…

Гласът на Пол прозвуча като глас на много възрастен човек, изпълнен със скрито несъгласие.

— Ще взема от теб визията на прорицанието — каза той. — Стига да мога.

— Хиляди мирни години — рече Лито. — Ето какво ще им дам.

— Летаргия! Застой!

— Разбира се. И онези форми на насилие, които аз ще позволя. Ще бъде урок, който човечеството никога няма да забрави.

— Плюя на твоя урок! — извика Пол. — Мислиш ли, че не съм видял нещо подобно на избраното от теб?

— Видял си — съгласи се Лито.

— И твоето прорицание по-добро ли е от моето?

— Ни най-малко. Може би дори е по-лошо.

— Какво да сторя, за да ти устоя?

— Навярно да ме убиеш?

— Не съм такъв наивник. Знам какви сили си привел в движение. Знам за разрушените канати и за вълненията.

— Но Асан Тарик никога не ще се върне в Шулок. Длъжен си да дойдеш с мен или изобщо да не се връщаш, защото сега прорицанието е мое.

— Избирам да не се връщам.

Колко е остарял гласът му — помисли Лито и почувства мъчителна болка.

— Скрил съм в моята дишдаша пръстена с ястреба на атреидите — каза той. — Искаш ли да ти го върна?

— Как бих искал да съм мъртъв — въздъхна Пол. — Наистина желаех да умра, когато излязох в пустинята онази нощ, но знаех, че не мога да напусна този свят. Трябваше да се върна и…

— Да възстановиш легендата — каза Лито. — Разбирам го. И чакалите от Джакуруту те очакваха нея нощ, ти го знаеше. Те искаха твоите пророчески визии! И това знаеше.

— Отказах. Нито едно видение не стигна до тях.

— Но те те заразиха. Тъпчеха те с подправка и те отрупваха с жени и мечти. И ти наистина прозираше в бъдното.

— Понякога.

С колко иронична многозначителност бе изпълнен гласът му!

— Ще си вземеш ли пръстена с ястреба? — попита Лито.

Пол внезапно седна на пясъка, превръщайки се в тъмно петно под звездната светлина.

— Не!

Значи е разбрал, че тази пътека не води заникъде — помисли момчето. Много неща се изясняваха, но не достатъчно. Двубоят на прорицанията бе слязъл от деликатното равнище на избора до грубото отстраняване на възможните варианти. Пол знаеше, че не може да спечели, но се надяваше поне да обезсили единствената визия, към която упорито се придържаше Лито.