Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Ганима погледна към сребристосивото утринно небе, питайки самата себе си. Откъде може да дойде помощ? Имаше ли някъде някой, който да я чуе, ако тя разкриеше всичко, ставащо с тях и около тях? Лейди Джесика бе все още на Салуса, при положение, че сведенията бяха верни. Алая приличаше на някакво митично същество, поставено на пиедестал и заето единствено с мисълта, че трябва да стряска с величието си, докато продължаваше да се носи все по-далече и по-далече от действителността. Гърни Халик не се виждаше никакъв, макар и да се приказваше, че го срещат на много места. Проповедникът се бе скрил, а от еретичните му гръмки тиради беше останал само глъхнещ спомен. Стилгар също бе изчезнал за другите. Тя погледна над срутената стена към мястото, където той помагаше в ремонта на резервоара. Наибът очевидно се наслаждаваше от ролята на воля-над-пустинята, докато цената, определена за главата му, растеше с всеки изминал месец. Вече нищо нямаше смисъл. Абсолютно нищо. Кой беше този Пустинен демон, създанието-унищожител на каната, които сега изглеждаха като фалшиви идоли, предназначени за сгромолясване в пясъка? Дали бе някой червей — немирник и пакостник? Или пък множество от хора, някаква трета сила в бунта? Никой не приемаше сериозно предположението за червея, тъй като водата би убила Шай-хулуд, дръзнал да нападне канат. Мнозина от свободните твърдяха, че Пустинният демон всъщност е боен отряд, дал обет да унищожи махдината на Алая и да върне Аракис към предишния живот. Онези, които вярваха в това, казваха, че то е хубаво. Защото щеше да секне шествието от алчни апостоли, които не се занимаваха с нещо друго, освен с поддържането на собствената си посредственост. Назад към истинската религия, прегърната от Муад’Диб…

Дълбока въздишка разтърси Ганима.

О, Лито — помисли тя, — почти съм доволна, че не си жив, та да видиш какво става сега. Бих се присъединила към теб, но един нож все още не е накървавен. Той е за Алая и Фарад’н. За Фарад’н и Алая. Старият барон е злият й демон, а това не бива да се допуска.

Хара излезе от джедида, приближавайки се към Ганима с отмерена стъпка. Спря пред нея и попита:

— Какво правиш тук сама?

— Хара, странно място е това. По-добре да си тръгваме.

— Стилгар има среща с някого.

— Така ли? Не ми го е казвал.

— Защо пък трябва да ти казва всичко? Маку? — Хара плесна с ръката си меха с вода, който издуваше отпред роклята на Ганима. — Достатъчно ли си пораснала, за да си бременна?

— Забременявала съм толкова пъти, че не могат да се преброят — сряза я Ганима. — Не си позволявай с мен онези игрички на възрастен и дете!

Жената отстъпи крачка назад от злъчта в гласа й.

— Вие сте банда глупци — продължи Ганима, обхващайки с махването на ръката си джедида и работата на Стилгар и хората му. — Въобще не трябваше да тръгвам с вас.

— Щеше вече да си мъртва, ако не беше го сторила.

— Възможно е. Но вие не виждате и това, което става пред очите ви! Кого чака Стилгар?

— Буер Агарвес.

Ганима я погледна настойчиво.

— Доведоха го тайно приятели от сийча при Червената бездна — поясни Хара.

— Някое специалитетче на Алая, така ли?

— Доведоха го със завързани очи.

— Стилгар вярва ли?

— Буер помоли за преговори. Прие всички наши условия.

— Защо не са ми казали нищо?

— Стилгар знаеше, че ще се противопоставиш.

— Да застана срещу… Та това е лудост!

Хара се намръщи и напомни:

— Не забравяй, че този Буер е…

— Роднина! — прекъсна а Ганима. — Внук на братовчед на Стилгар. Знам го. И Фарад’н, чиято кръв ще пролея някой ден, е също толкова близък мой роднина. Мислиш ли, че това ще спре ножа ми?

— Погрижихме се за дистранс. След него няма никой.

— Хара, нищо хубаво няма да излезе от това — тихо каза Ганима. — Трябва веднага да тръгваме.

— Да не си видяла поличба? Мъртвият червей, който срещнахме! Това не беше ли…

— Това си го наблъскай в корема и го раждай другаде! — ядно изруга момичето. — Не ми харесва нито срещата, нито мястото. Не е ли достатъчно?

— Ще кажа на Стилгар какво…

— Сама ще му кажа!

Ганима мина с широка крачка покрай Хара, която направи знака с рогата на червея зад гърба й, за да прогони злото.

Наибът само се изсмя на страховете на Ганима и й нареди да търси пясъчни твари, сякаш беше едно от децата на свободните. Тя прибяга до някаква изоставена къща в джедида и приклекна в най-далечния й ъгъл, докато успокои гнева си. Емоционалният пристъп отмина бързо; усети как се размърдаха събраните в нея личности и си спомни думите на една от тях: „Ако съумеем да задържим нещата по местата им, те ще тръгнат, както сме предвидили.“