Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Последните й усещания бяха за студен нощен въздух, блясък на звезди и закачулено лице, което се наведе над тялото й и попита:

— Нали не е ранена?

Отговорът се загуби, а звездите се завъртяха и сляха в чертички пред погледа й, постепенно преминавайки в светлина, лумнала сякаш в самата нея.

Вдигнат от вятъра пясък висеше като мъгла на хоризонта, затулвайки изгряващото слънце. В сенките на дюните беше все още студено. Лито бе излязъл от пръстена на палмовите насаждения и гледаше към пустинята. Усещаше мириса на прах и аромата на трънливи растения и чуваше утринните звуци, издавани от хора и животни. Тук свободните не се грижеха за канат. Разполагаха с ограничен минимум растителни култури, поливани от жените, носещи вода в кожени мехове. Ветрокапанът им не беше особено надежден — пясъчните бури лесно го повреждаха, но и поправката му не бе трудна. Лишенията, тежките условия на работа и търговия с подправката, а не на последно място и рисковете, бяха типичните елементи на живота по тези места. Тукашните свободни все още вярваха, че раят представлява звук от течаща вода, но високо ценяха древното схващане за Свободата, споделяно и от Лито. Свободата е състояние на самотност — помисли той. Придърпа гънките на бялата роба, покриваща живия му влагосъхраняващ костюм. Осезателно чувстваше как ципата от пясъчни твари го бе променила; в подобни случаи винаги трябваше да превъзмогва острото усещане за безвъзвратна загуба. Отдавна вече не беше човек в истинския смисъл на думата. В кръвта му плуваха странни съставки. Ресните на пясъчните твари бяха проникнали във всеки негов орган, носейки промяна и налагайки адаптация. Самите пясъчни твари също се променяха и адаптираха към него. Осъзнавайки всичко това, той полека-лека се почувства откъснат от старите нишки, на изгубената си човешка същност, чийто живот бе уловен в тресавището на прастарото терзание за разбитата и вече несъществуваща целокупност. Но познаваше и капана на прекомерното впечатляване от такива чувства. Познаваше го добре.

Нека бъдещето произлезе от самото себе си — помисли той. — Единственото правило, насочващо творческото съзидание, е самият акт на творчеството.

Беше му трудно да откъсне поглед от пясъците, от дюните, от техния необозрим безкрай. Тук, в самия край на пустинята, бяха полегнали няколко скали, които отправяха въображението отвъд: към ветровете, праха, редките и самотни растения и животни, към дюната, която прелива в онази до нея така, както и пустинята се слива със съседната.

Зад него се чу гласът на флейта, подхванал музиката на утринната молитва — песнопение за влагата, което сега бе леко изменено като серенада за новия Шай-хулуд. В съзнанието на Лито тези познати неща придаваха на музиката усещане за изначална и вечна самота.

А мога просто да се отдалеча в пустинята — каза си той.

Тогава всичко щеше да се промени. Една посока е толкова подходяща, колкото и всяка друга. Вече се бе научил да живее живот без обсебвания. Беше усъвършенствал до крайност загадъчното правило на свободните: всичко взето е необходимо; и това беше всичко, което бе взел. Не носеше нищо, освен робата на гърба си, пръстена с ястреба на атреидите, скрит в нейните гънки, и кожата-която-не-беше-неговата-собствена.

Нямаше да е трудно да се махне оттук.

Вниманието му привлече движение високо в небето, а пролуката между скосените краища на крилете издаваше лешояд. Гледката изпълни гърдите му с болка. Лешоядите, също като дивите свободни, живееха по тези места, защото бяха родени тук. Те не познаваха нищо по-хубаво. Пустинята ги превръщаше в това, което бяха.