Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Не е дошъл тук, за да преговаря със Стил — каза си тя, намирайки потвърждение във всяка негова дума и жест. Премести се още по-далеч от събрания в кръг съвет.

Във всеки сийч имаше подобна зала, но помещението за срещи и аудиенции на изоставения джедида й направи особено неприятно впечатление с прекалено ниския си таван. Шейсетте воини от отряда на Стилгар и деветимата, дошли с Агарвес, бяха запълнили само единия край на залата. Лампите с масло от подправка осветяваха ярко ниско заложените греди, поддържащи тавана. Светлината хвърляше колебливи сенки, които танцуваха по стените, а лютивият пушек бе обвил всичко с мириса на канела.

Работата на съвета бе започнала по здрач, след молитвите за влага и вечерното хранене. Продължаваше вече повече от час, но Ганима още не бе напипала дълбочината на скритите течения в ролята, изпълнявана от Агарвес. Думите му звучаха достатъчно ясно и правдоподобно, но движенията на очите и тялото бяха в дисонанс с тях.

В момента той отговаряше на въпроса, поставен от племенницата на Хара, която се казваше Раджия и беше една от заместничките на Стилгар. Тя бе мрачна млада жена с аскетичен вид; устните й свършваха с извити надолу ъгълчета — свидетелство за постоянно недоверие. Според Ганима изражението й хармонираше твърде точно на обстоятелствата.

— Напълно съм убеден, че Алая ще оневини всинца ви без остатък — каза Агарвес. — Инак нямаше да съм тук с посланието си.

Стилгар се намеси в мига, когато Раджия щеше да продължи със следващия си въпрос.

— Безпокои ме не толкова нашето доверие към нея, колкото силата, с която тя вярва на теб.

В гласа му се долавяха прикрити ръмжащи нотки. Не му харесваше предложението да се върне към предишното състояние на нещата.

— Не е толкова важно дали тя ми вярва — каза Агарвес. — Ако трябва да бъда искрен, ще ви призная, че лично аз не съм убеден в това. Прекалено дълго ви търсих, без да ви намеря. Но винаги съм чувствал, че всъщност Алая не иска да ви заловят. Тя беше…

— Тя беше съпругата на мъжа, когото убих — прекъсна го Стилгар. — Давам ти думата си, че той си го заслужи, а и сам го искаше. Все едно аз да бях паднал на ножа му. Така че новото състояние на нещата мирише на…

Агарвес затанцува с нозете си и яд заля лицето му:

— Тя ви прощава! Колко пъти да го кажа? Накара жреците да организират голяма служба с шествие за измолване на божествена мъдрост от…

— Ти просто повдигаш друг неразрешен въпрос — намеси се Ирулан, навеждайки се напред покрай Раджия със златистата си коса, която ярко контрастираше на черната до нея. — Убедила те е, но плановете й може да са съвсем други.

— Жречеството…

— Разказва се какво ли не — продължи Ирулан. — Че си нещо повече от военен съветник. И неин…

— Стига! — изведнъж Агарвес излезе извън себе си от гняв. Ръката му се придвижи към ножа. Противоречиви вълнения го разтърсваха, кривейки чертите на лицето му. — Вярвайте каквото щете, но не мога да продължа с тази жена! Тя петни честта ми! Замърсява всичко, до което се докосва! Унищожен съм. Няма никога да очистя името си. Но и не мога да вдигна нож срещу себе си. Стига вече!

Наблюдавайки го, Ганима си помисли: А, най-после нещо искрено в него.

Стилгар неочаквано избухна в смях:

— Ой, братовчеде — рече той. — Да ме прощаваш, но в гнева ти има и истина.

— Сега ми вярваш, нали?

— Не съм казал такова нещо — той вдигна ръка, за да предотврати следващия словесен изблик на Агарвес. — Буер, нямам предвид своята безопасност, а тази на всички останали. Отговарям за тях. Да видим какви компенсации предлага Алая.

— Компенсации? Не е ставало и дума. Извинете, но никакви…

— Добре, а какво предлага като залог за думите си?

— Сийч Табър. Ти оставаш наиб. И пълна автономия като неутрална страна в споровете. Тя вече разбира как…

— Няма да се върна в свитата й и преставам да осигурявам за нея мои бойци. Ясно ли е?

Ганима долови как Стилгар започва да омеква и помисли: Не, Стил! Недей!

— Никой не го иска — рече кротко Агарвес. — Алая държи единствено на връщането на Ганима, която да изпълни обещанието за годеж, дадено…

— Аха, вече става ясно! — прекъсна го Стилгар със свъсени вежди. — Момичето е цената на моето опрощение. Да не ме мисли за…

— Смята, че си разумен човек — контрира Агарвес, сядайки на мястото си.

Ликуваща, Ганима си каза: Няма да го направи. Ще замълчи. Няма да се поддаде.

В същия миг чу леко шумолене вляво зад себе си. Понечи да се обърне, но нечии яки ръце я сграбчиха. Дебела кърпа, напоена обилно с приспивателно, покри лицето й, преди да може да извика. С постепенно отмиращо съзнание тя долови, че я отнасят към някаква врата в най-тъмната страна на залата. Мисълта й монотонно повтаряше: Трябваше да се досетя! Трябваше да бъда нащрек! Но я отнасяха ръце на възрастен, силен човек. Не можеше да се отскубне от тях по никакъв начин.