Франк Хърбърт - Фани Мае

— Ефективен туш! — прекъсна го Кейлбана, а в думите му се долавяше определено учудване. — Точка на пресичане! Туш! Аххх-аххх! Това показва защо ние сме очаровани от вашият вид! Това понятие! Прекъсване на линия — туш! Пронизан от значение — туш!

— Абсолютно разпадане — изръмжа Маккай. — Туш! Колко далеч е твоят следващ туш с камшика?

— Точка на пресичане с камшик — туш! — каза Кейлбанът. — Ти търсиш положение върху линията. Линеарно положение, да. Това ме движи. Възможно ние да заемаме нашата линеарност вече, но моя личност предполага другите видове се нуждаят от измерения. Тогава ние ще заминем… излезем от съществуване. Нали така?

Когато Маккай не отговори, Кейлбанът попита:

— Маккай, хващаш ли мое значение?

— Май ще трябва да те саботирам — промърмори си Маккай.

Чео, Пан Спечито със замразено его, гледаше отвъд горичката към залязващото над морето слънце. Хубаво е, че има такова море тук на Идеалния Свят, мислеше си той. От кулата, която Млис бе заповядала да издигнат в средата на градчето от по-малки постройки, се разкриваше и великолепна гледка към далечната равнина и планинските масиви отвъд нея.

Силен вятър духаше откъм лявата му страна и пилееше жълтата му коса. Носеше зелени панталони и отворена на врата риза в златисто и сиво. Дрехите предаваха едва доловим странен вид на хуманоидната му фигура, разкривайки тук-там релефите на необичайни за човешкото тяло мускули.

Лека усмивка на задоволство играеше по устните му, но очите му оставаха безизразни. Въпреки че хирургическата операция по замразяването на егото бе позагладила ръбовете им, те си оставаха многостранните, подобни на шлифовани диаманти очи на Пан Спечи. Те наблюдаваха движенията на множество разумни далеч долу, които пъплеха дребни като насекоми по улици и мостове. Едновременно с това докладваха за всяко движение в небето над главата му — полетът на ято птици в далечината, тънките ленти на перестите облаци — и възприемаха панорамата на морския залез и очертанията на парапета, на който се бе облегнал.

Трябва да успеем, помисили си той. Погледна към древния хронограф, който Млис му бе дала. Доста грубо изработено съоръжение, но показваше вярно часът на залеза. Все пак щеше да им се наложи да се изключат от системата на мозъчните часовници на Таприсиотите. Грубото съоръжение показваше, че остават още два часа до следващия контакт. S-контролните уреди ще са по-точни, разбира се, но не му се мърдаше оттук. Вече не могат да ни спрат. И все пак, не можеха ли наистина? Тогава се замисли за Маккай. Как бе открил агентът на БюСаб това място? И как бе успял да стигне дотук? Точно сега Маккай беше в хидробола заедно с Кейлбана — явно като примамка. Примамка! Защо?

Противоречиви чувства бушуваха в душата му и не му даваха покой. Той бе нарушил най-основния, най-святия закон на Пан Спечите. Бе заграбил инкубаторното его и бе обрекъл останалите четирима на безсъзнателно тление, бавно разлагане и отвратителна безмисловна смърт. Скалпелът на хирурга бе изрязъл органът, който свързва петоличностното семейство на Пан Спечите и го бе превърнал в ренегат. Операцията бе оставила белег върху челото на Чео и още по-голям белег върху душата му, но той никога не си бе представял, че ще изпита такава трепетна наслада от нея.

Вече нищо не можеше да му отнеме егото!

Но заедно с това бе обречен на вечна самота.

Не, не вечна. Смъртта щеше да й сложи край, но смъртта бе нещо, с което всички разумни се сблъскваха рано или късно.

И, благодарение на Млис, той се бе оттеглил на място, от което никой Пан Спечи не можеше да го измъкне… освен… но твърде скоро вече нямаше да остане нито един друг Пан Спечи. Нямаше да има никакви други разумни, освен шепата, които Млис бе довела тук в своя Ноев ковчег, с налудничавите Бури и чернокосите.

Абнет се появи забързана на наблюдателната площадка зад гърба му. Ушите му, притежаващи същата изострена сетивност като очите, веднага доловиха емоционалната наситеност на стъпките й — отегчение, безпокойство, постоянният страх, който подтискаше психиката й.

Чео се обърна.

Веднага забеляза, че е била при Пластичен фризьор. Къдриците, обрамчващи красивото й лице, бяха станали червеникави. Маккай също има рижа коса, спомни си Чео. Тя се просна в най-близкото кучекресло и протегна краката си.