Франк Хърбърт - Фани Мае

— Ще има една разлика, нали така?

— Времевият фактор, вре…

— Не, нещо много по-важно — каза Тулук. — Двойникът ще знае , че е просто едно копие. Сега да видим например онова кучекресло, в което седи сър Билдун. Тук нещата вече стоят по-различно, нали?

— Как така?

— То е не-мислещо животно — отвърна Тулук.

Маккай се втренчи в кучекреслото, за което говореше Тулук. То беше продукт на генетична обработка, генно инжинерство и изкуствен подбор. Но то все пак имаше наследствена връзка с прародителите си — животинските видове — макар и доста далечна.

— Какво яде това кучекресло? — попита Тулук.

— Пригодената за него храна, какво друго? — Маккай се обърна обратно към Рийва и впи поглед в него.

— Но нито кучекреслото, нито храната му са същите, като на неговите праотци — каза Тулук. — Изкуствената храна е просто фабрична преработка на протеини. Кучекреслото е само парче плът, което реагира на определени дразнения, за да изпълни определени функции.

— Естествено! Нали точно за това е… направено. — Очите на Маккай се разшириха. Той започна да разбира това, което се опитваше да му обясни Тулук.

— Разликите, различията, ето това са свръзките — каза Тулук.

— Маккай, разбираш ли нещо от тези празни приказки? — попита Билдун.

Маккай се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало.

— И Кейлбанът възприема само тези… тънки разлики? — попита той.

— И нищо друго — каза Тулук.

— Тогава той не може да ни възприеме като… пространствени форми и измерения…

— Дори и като съществуващи в определен отрязък от времето, по начина, по който ние възприемаме времето — каза Тулук. — Верятно за него сме като като водни пръски от падаща вълна. По скоро вълна, застинала в момента на падане. Времето за Кейлбаните не е нещо, което се изцежда по начина, по който ние изцеждаме пастата за зъби от тубичката. То е по-скоро нещо като права линия, която нашите рецепторни възприятия пресичат.

— Хуууухххх — издиша шумно Маккай.

— Не виждам с какво това ни помага на нас — каза Билдун. — Нашата най-важна задача е да открием Абнет. Маккай, имаш ли някаква представа къде те изпрати Кейлбана?

— Видях съзвездията над мен — отвърна Маккай. — Преди да тръгна ще си направя мозъчна холоскица на това, което се е запечатало в съзнанието ми. После ще го пуснем в компютъра и ще го сравним с наличните звездни карти.

— При положение, че именно тази, която ни трябва, я има в главния регистър — каза Билдун.

— Ами робовладелската колония, на която се е натъкнал Маккай? — попита някой от Правния отдел.

— Можем да поискаме…

— Ама, никой ли не слуша какво се говори тук? — попита Маккай. — Най-важното сега е да открием Абнет. Мислех, че почти сме я спипали, но сега не съм убеден, че ще ни бъде толкова лесно. Къде е тя? Не можем просто да се изправим пред съда и да кажем: „Една жена, за която смятаме, че е Млис Абнет, но не сме я видяли с очите си, и която се намира на една непозната планета в една неизвестна галактика, е заподозряна в опит да…“

— Е какво да правим тогава? — изсумтя онзи от Правния отдел.

— Кой наблюдава Фани Мае след смъртта на Фурунео? — попита Маккай.

— Поставили сме четирима щурмоваци вътре, за да я пазят и още четирима отвън, които пък да пазят тях — отговори му Билдун. — Сигурен ли си, че не се сещаш нищо друго, което може да ни насочи към мястото където си бил?

— Нищо.

— Една подадена жалба от Маккай сега няма да ни свърши работа — продължи Билдун. — По-добре е да я подведем под отговорност за това, че укрива — потръпване — един беглец Пан Спечи.

— А знаем ли кой е този беглец? — попита Маккай.

— Още не. Не сме решили как е най-добре да постъпим. — Той се обърна и погледна към официалния представител на Правния отдел — една жена, която седеше до Тулук. — Ханъман?

Ханъман се изкашля. Беше нежна крехка жена с гъсти кестеняви къдрици, обрамчващи продълговатото й овално лице с нежни сини очи, чип нос, деликатна брадичка и широки пълни устни.

— Смяташ ли, че е разумно да разискваме това сега на съвета? — попита тя.

— Да, иначе нямаше да те повикам тук — отвърна Билдун.

За момент Маккай си помисли, че смъмрянето ще извика сълзи на лицето й. Тя обаче овладя потрепващите крайчета на устните си и обходи събралите се с преценяващ поглед. Никак не е глупава, помисли си Маккай, и съзнава какво въздействие оказва сексапила й на всички присъстващи.

— Маккай, — обърна се тя към него — необходимо ли е да седиш на масата? Ти не си Таприсиот.