Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

— Готов съм.

Върнаха се в залата на командния пост. Този път Маккай знаеше по-добре как да действа. Взаимното безусловно доверие бе абсурд. Всичко се подлагаше на съмнение. Всичко трябваше да бъде под контрол. Единственото, което досейдийците си позволяваха открито, беше враждебното засвидетелстване на уважение. Те работеха заедно, за да оцелеят, или когато станеше до болка ясно, че съвместните действия ще бъдат от полза и за двете страни. Дори и обединени, оставаха крайни индивидуалисти. Отнасяха се подозрително към всеки дар, защото безкористните подаръци бяха илюзия. Най-сигурните взаимоотношения бяха онези, при които йерархичните ниши оставяха солидни и установени — минимална заплаха отгоре и отдолу. Всичко това напомняше на Маккай за поведението на хуманоидите — бюрократи от класическия период, преди пътуванията в открития космос. И за онзи етап от историята на междувидовите съюзи — дълго преди той да се появи на сцената — когато са били забелязани подобни симптоми, отстранени с помощта на БюСаб. Тогавашните бюрократи използвали всевъзможни мръсни трикове: подкупи, следене на противника, таен и открит шпионаж, разпалване на разногласия в опозицията, политически убийства, отвличания и изнудване. Малцина в Съюза на Разума не бяха чували за вече изчезналите Междупланетни Доставки.

Маккай спря на три крачки от пленниците. Първа заговори Трия:

— Решихте ли какво ще правите с нас?

— И двамата можете да ни бъдете от полза — рече той, — но ние имаме няколко въпроса.

Местоимението „ние“ не убягна от вниманието на Трия и Гар. Те едновременно погледнаха Джедрик, която стоеше невъзмутимо до рамото на агента.

Той се обърна към Гар:

— Трия наистина ли е твое дете, твоя родна дъщеря?

Пленничката изглеждаше изненадана. С помощта на новите си сетива Маккай разбра реакцията й — искаше да демонстрира, че не е притеснена от въпроса му и дори че той е в неин интерес. Гар обаче трепна уплашен. Според стандартите на Досейди бе направо потресен. В такъв случай Трия явно не беше негова родна дъщеря, но изглежда, че до този момент тя никога не бе поставяла под съмнение тяхната семейна връзка.

— Отговори — подкани го Маккай.

Тази досейдийска словесна пестеливост подейства на Гар като удар. Той отмести поглед към Джедрик. Разбра, че тя ще го чака, докато се подчини, което означаваше, че оставя без реакция както думите на Маккай, така и поведението на пленения.

Видимо сразен, Гар отново насочи вниманието си към агента.

— Живеех с две жени отвъд високите планини, бяхме само тримата. Опитвахме се да произвеждаме наша собствена чиста храна. Много хора от Периферията се бяха впуснали в това начинание през ония дни. Те рядко се завръщаха. Винаги нещо се случваше: растенията загиваха без причина, водоизточниците пресъхваха, едно или друго бедствие помиташе реколтата. Боговете са ревниви. Така казвахме тогава.

Той погледна Трия, която го наблюдаваше безизразно.

— Едната от двете жени умря през първата година. Другата се разболя по време на жетвата, но оцеля до идната пролет. Именно през този период… ние отидохме до градината… ха! Градината! Детето беше там. Нямахме никаква представа откъде е дошло. Момиченцето изглеждаше на седем-осем години, но реакциите му бяха на невръстно дете. Това се случва доста често в Периферита — съзнанието се отдръпва от непоносимата реалност. Ние го приехме в дома си. Понякога е възможно да върнеш такова дете към пълноценния живот. После, както ви казах, жената умря, реколтата беше слаба. Аз взех Трия и поех обратно към Периферията. Тежки времена бяха. Когато се върнах… легнах болен. Трия ми помогна. Оттогава не сме се разделяли.

Разказът на Гар трогна Маккай. Беше му трудно да скрие вълнението си. Не можеше да каже със сигурност дали е успял. Благодарение на новите си досейдийски сетива в тези пестеливо описани събития той бе прочел цяла семейна хроника, а по всяка вероятност тук ставаше дума за нещо съвсем обичайно за Периферията. Мислите му се насочиха към другите нюанси в разказа на Гар.

Обучена от панспечи!

Това беше ключът. Хората на Арич са искали да запазят чистотата на експеримента си — в него са можели да участват само два биологични вида. Но една панспечи-проба не би могла да навреди. Всичко беше съвсем просто. Взима се дете на хуманоид. Поставя се изцяло под влиянието на панспечите за период от седем-осем години. Сетне се подлага на селективно изтриване на паметта и накрая се предава на подходящи псевдородители от Досейди.