Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Малко преди зазоряване от съседната сграда се разнесе писък, ужасяващ вик на агония, достатъчно силен, за да събуди всички освен най-бездушните и уморените. Маккай долови промяната в дишането на жената до него. Той остана да лежи напрегнат и нащрек в очакване на втори писък или на някакъв друг звук, който да обясни предишния. Заплашителна тишина обгръщаше нощта. Представи си реакциите на хората в околните сгради — някои от тях се бяха сепнали, без да знаят (или може би нехаейки) какво ги е събудило; онези с по-опънатите нерви навярно бяха потънали отново в неспокоен сън.

Най-накрая Маккай седна на леглото и се взря в сенките на стаята. Тревогата му се предаде и на Джедрик. Тя се претъркули и го погледна в бледата утринна светлина, която едва пропълзяваше в тъмната стая.

— В Развъдниците се чуват много неща, но човек се научава да не им обръща внимание.

Думите й прозвучаха почти помирително, като извинение и приятелски жест.

— Някой извика — рече той.

— Знаех си, че става дума за нещо такова.

— Как е възможно един такъв писък да не те събуди?

— Напротив, събуди ме.

— А защо не реагира?

— Подобни шумове не са непосредствено опасни за теб, а и в такава ситуация събитията са извън твоя контрол.

— Някой беше ранен.

— Твърде вероятно. Не трябва да товариш ума си с неща, които не можеш да промениш.

— Ти не искаш ли да промениш… това?

— Аз вече го променям.

Нейният тон и поведение бяха като на училищен преподавател и сега вече нямаше никакво съмнение, че наистина иска да му помогне. Е, добре, тя бе казала, че е негов учител. А задачата му беше да стане истински досейдиец. И да оцелее.

— И как извършваш тази промяна?

— Все още не си в състояние да разбереш това. От теб искам да усвояваш нещата малко по малко, стъпка по стъпка, урок след урок.

Маккай не успя да не си зададе въпроса: Какво все пак иска тя от мен?

Надяваше се, че намеренията й не са свързани повече със секса.

— Днес — каза тя — искам да се срещнеш с родителите на три деца, които работят в нашата бойна група.

Арич наблюдаваше Кейланг внимателно под меката светлина на своята зелена стая за отмора. Тя се яви пред него веднага след вечерята, подчинявайки се на заповедите му. И двамата знаеха предмета на предстоящия разговор — обсъждане на последния доклад, свързан с поведението на Маккай на Досейди.

Старият гауачин изчака Кейланг да седне, забелязвайки как тя придърпа старателно червената си роба над долните крайници. Чертите й изглеждаха отпуснати, а бойните челюсти висяха бездейно в гънките около тях. Създаваше впечатлението, че произлиза от материално осигурен социален кръг. Рийв от висшите класи — явление, непознато за представителите на нейния вид. Арич се тревожеше, знаейки рийвските критерии за оцеляване, които се опираха единствено на сложното схващане за поведението на разумните видове. Бяха създали комплекс от строги правила, базирани на древен ритуал, за чийто произход можеше само да се гадае; през вековете не бе оцелял никакъв писмен документ.

Но ние я избрахме именно поради това.

Арич изсумтя и поде:

— Какво ще кажеш за доклада?

— Маккай се учи бързо.

В нейния галач се улавяха съскащи нотки.

— По-скоро бих казал, че се приспособява бързо. Затова го и избрахме.

— Чух те да споменаваш, че е по-гауачин от гауачините.

— Очаквам в скоро време да бъде по-досейдиец от Досейдийците.

— Ако оцелее.

— Да, така е. Все още ли го мразиш?

— Никога не съм го мразила. Ти не познаваш спектъра на рийвските емоции.

— Обясни ми.

— Той накърни личното ми достойнство. Това изисква определена реакция от моя страна. Омразата само би притъпила интелекта и способностите ми.

— Но именно аз бях този, който ти попречи да го убиеш!

— В моята клетва за служба при гауачините е включена клауза, според която аз не мога да държа отговорен нито един мой учител за това, че не разбира или не спазва рийвския морален кодекс. Благодарение на същата тази клауза ние имаме право да служим в Бюрото на Маккай.

— Нали не смяташ агента за един от твоите учители?

Известно време Кейланг го изучаваше с поглед и сетне каза: