Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Джедрик пристъпи към клетката. Обитателят й я погледна с едва мъждукащ интерес. Тя се покашля.

— Поздрави, Пчарки. Намерих своя ключ към Стената на Бога.

Старият гауачин остана безмълвен, но на Маккай му се стори, че забелязва искра на любопитство в изцъклените очи.

Джедрик завъртя бавно глава и сетне продължи:

— Разполагаме с нова информация, Пчарки. Небесният Воал е бил създаден от същества, наречени кейлбани. На нас те ни изглеждат като слънца.

Погледът на Пчарки трепна по посока на Маккай и сетне се върна отново на Джедрик. Явно се бе досетил за източника на тази нова информация.

Мислите на Маккай отново се насочиха към стария гауачин. Тази клетка навярно бе затвор, с подсилени от смъртоносно поле стени. Арич бе говорил за конфликт между видовете. Стаята бе под контрола на хуманоидите. Защо бяха затворили тук гауачин? Или пък… този гауачин, този Пчарки, бе друг агент от Тандалур? Усещайки спазъм в гърлото си, Маккай се запита дали самият него не го грозеше опасността да доживее края на дните си в една такава клетка. Пчарки изсумтя нещо и сетне каза:

— Стената на Бога е като тази клетка, но по-могъща.

Гласът му беше пресипнал и дрезгав, а езикът — чист галач, с ясен тандалурски акцент. Все по-уплашен, Маккай хвърли поглед към Джедрик и откри, че тя го наблюдава внимателно.

— Пчарки живя сред нас дълго време, — рече водачката му — много дълго. Никой не може да каже на колко хора е помогнал да избягат от Досейди. Скоро може би ще го убедя да помогне и на мен.

Многозначителността в думите й го накара да онемее. Възможно ли беше целта на експеримента Досейди да е разбулването на мистерията на кейлбаните? Маккай се вторачи в искрящите метални пръти на решетката. Стената на Бога? Но Стената на Бога бе приведена в действие именно от кейлбаните.

Джедрик отново погледна стария гауачин.

— Зная, че всяко слънце е заключило в себе си огромна енергия, Пчарки. Твоята енергия не е ли достатъчна?

Но вниманието на Пчарки бе привлечено от Маккай. Дрезгавият глас изграка:

— Кажи ми, човече, по собствено желание ли дойде тук?

— Не му отговаряй — отсече Джедрик.

Пчарки затвори очи. Визитата бе приключила. Джедрик се завъртя на пети и заобиколи клетката от лявата й страна.

— Да вървим, Маккай. — Без да се обръща, тя продължи. — В случай, че те интересува, мога да ти кажа, че Пчарки сам си проектира клетката.

— Сам? Той затворник ли е?

— Да.

— Ако сам я е проектирал… какво го е накарало да направи това?

— Знаеше, че трябва да ми служи, ако иска да остане жив.

Джедрик стигна до поредната врата. Тя водеше към тясно стълбище, което се изкачваше нагоре, заобикаляйки стаята с клетката откъм лявата й страна. Сетне тръгнаха по дълъг коридор, оскъдно осветен от малки мъждиви крушки; от двете му страни имаше високи врати. Тя отвори една от тях и го въведе в застлана с килим стая, четири метра широка и шест дълга. По стените бяха окачени тъмни дървени плотове, от пояса на човешки бой до тавана, и лавици с книги. Маккай се взря по-отблизо: книги… истински книги с хартиени страници. Опита се да си припомни къде бе виждал подобна колекция от примитивни… Но, разбира се, тези не бяха примитивни. Това бе едно от странните досейдийски повторения на антични образци.

Джедрик бе свалила перуката си; тя се спря в средата на стаята и се обърна с лице към Маккай.

— Това е моята стая. Тоалетната е там. — Посочи една пролука между лавиците. — Този прозорец… е с огледално стъкло, най-доброто, с което разполагаме. Според досейдийските стандарти това е относително безопасно място.

Той обходи стаята с поглед.

Нейната стая?

Бе впечатлен от просторното жилищно пространство, а тук на Досейди това бе признак за власт; както и от отсъствието на хора в коридора. Според стандартите на тази планета стаята на Джедрик и самата сграда представляваха истинска цитадела на властта.

Джедрик заговори, в тона и поведението й се долавяха особени напрегнати нотки:

— Доскоро имах и друго жилище, престижен апартамент в района на Хълмовете на Консисторията. Считаха ме за кариеристка с чудесни перспективи, разполагах дори със собствен аероскутер и шофьор. Имах достъп до всякаква информация, освен до най-засекретената, а това е могъщо оръжие за онези, които могат да си служат с него. Сега… — тя махна с ръка. — …си избрах това. Принудена съм да ям помия с представителите на най-низшите слоеве. Но по този начин нито един мъж с положение не би ми обърнал и най-малко внимание. Броей си мисли, че съм се спотаила и треперя в някоя от клетките на Развъдниците. Но аз имам това… — Отново онзи широк жест с ръка. — …и това. — Чукна се по челото с пръст. — Не ми е необходимо нищо повече, за да пратя Хълмовете на Консисторията в ада.