Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Каква бъркотия! Каква ужасна бъркотия!

Дълбоко в себе си Електорът съзнаваше, че прави точно онова, което Джедрик очакваше от него. Тя не му бе оставила никаква алтернатива. Можеше само да се възхищава на умелия й подход и да изчаква удобния случай, който тъй или иначе щеше да дойде. Но какъв изумителен интелект работеше в тази хуманоидна глава. При това от женски пол! Женските гауачини никога не развиваха такива качества. Те се използваха само за разплод, изключение правеше единствено Периферията. От друга страна, жените хуманоиди винаги бяха извиквали удивлението му. Тази Джедрик притежаваше истински качества на лидер. Оставаше да се види дали точно тя ще е човекът, който ще поеме Електорството.

Броей установи, че несъзнателно се е върнал към онези първи и ужасни мигове на осъзнаване в Гралуза. Да, такива бяха законите на живота. Ако подборът на силните не се извършваше чрез страховито изпитание, всички щяха да загинат. Това би бил краят и на двата вида. Това би бил техният край на Досейди, а Досейди бе всичко.

Тъй или иначе, Броей се чувстваше съкрушен. Струваше му се, че е бил измамен от собствения си Бог. И защо Бог му бе казал, че само злото може да проникне в ума на един фанатик? Нима Бог не бе всемогъщ? Възможно ли беше нечие съзнание да се доближи до Бог? И как тогава Бог би останал Бог?

Аз съм твоят Бог!

Никога не можеше да забрави този беззвучен глас, отекнал в съзнанието му.

Лъжа ли бе това?

Идеята, че са марионетки в ръцете на един лъжлив Бог, не беше нова. Но ако наистина бе така, по какъв друг начин можеше да се използват хората като Пчарки? Какъв бе смисълът да бъдеш гауачин в човешка форма и обратното, ако не да се изплъзнеш от Бога на Воала? Съвсем очевидно Джедрик действаше въз основа на едно такова предварително условие. Какъв друг мотив би могла да има тя, освен да удължи живота си? Каквото бе Градът за Периферията, същото бе и властта да се изплъзнеш от Бога (бил той фалшив или истински) за тези от Града. И това бе единственото оправдание за съществуването на Досейди.

Беше вече тъмно, когато маскираната Джедрик и немаскираният Маккай излязоха навън. Пътят им следваше поредица от тесни улички. Мислите на досейдийката бяха погълнати от нещата, които Маккай й бе разкрил. Тя се бе дегизирала като непохватна блондинка с прегърбени рамене и огромен бюст.

Докато минаваха през един открит двор, Маккай чу музика и едва не се препъна. Идваше от неголям оркестър — ненатрапчиви тимпани, тихи струнни инструменти и солидна брас-секция. Мелодията му беше непозната, но го развълнува по-дълбоко от всичко друго, което бе чувал преди. Стори му се, че музикантите свирят само за него. Арич и хората му не бяха споменали, че тук се твори такава великолепна музика.

Улиците бяха все още многолюдни, което го изненада, но сега хората сякаш почти не му обръщаха внимание.

Джедик следеше Маккай с крайчеца на окото си, но в същото време не пропусна да забележи музикалното безделие на неколцината глупаци и малобройните минувачи по улиците — те бяха малко повече от собствения й патрул в този квартал. Това не я учуди; неочаквани за нея бяха зловещите мъждиви отблясъци на пръснатите по ъглите лампи.

Бе обмислила възможността дали да не маскира набързо Маккай, но той очевидно не притежаваше необходимите умения за двойно прикритие. И все пак Джедрик бе започнала да усеща у него един силен интелект. Маккай беше истинска загадка. Защо никога не бе успял да усили този интелект? Забелязвайки неговата проницателност, тя не можа да се отърси от мисълта, че е пропуснала да разбере нещо важно от разказа му за онази социална цялост, която той наричаше Съюз на Разума. Все още не бе готова да прецени дали е премълчал нещо важно или пък просто не беше достатъчно компетентен. Неговата загадъчност нарушаваше мисловното й равновесие. А настроението, което витаеше по улиците, с нищо не уталожи емоциите й. Тя с радост навлезе в района, който се контролираше изцяло от нейната собствена бойна група.