Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Бахранк обходи бързо околността с поглед, сетне дръпна някакви лостове и бронетранспортьорът потегли, накланяйки се рязко напред. Разнесе се стържене, буботене и пронизителен вой.

От бялата скала към далечния град водеха отпечатъци от вериги. Това бяха дирите на същата тази бойна машина — пътят, по който трябваше да се върнат. От двете му страни се виждаха светли скали с припламващи по тях ярки отблясъци. Бахранк изглеждаше изцяло погълнат от задачата си да кара към Чу.

Маккай установи, че мислите му се връщат на инструктажа, който бе получил преди да напусне Тандалур.

„Влезеш ли веднъж в бойната група на Джедрик, ще трябва да разчиташ само на себе си.“

Да… чувстваше се безкрайно сам, умът му бе бъркотия от данни, почти без връзка с предишния му опит. А тази планета можеше да загине, ако не извлечеще смисъла от данните и не разбереше какво става тук.

Сам, сам… Ако Досейди бъдеше унищожен, малцина разумни щяха да видят края му. Кейлбанската темпокинетична бариера щеше да погълне по-голямото количество от това последно катастрофално сияние. Всъщност кейлбаните щяха да абсорбират освободената енергия като храна. Една унищожителна експлозия, своеобразно кейлбанско пиршество , и БюСаб щеше да бъде принудено да започне отново, без най-важното от веществените доказателства — Досейди.

Скришом Маккай изучаваше водача на бронетранспортьора. Бахранк демонстрираше нетипично за гауачините поведение — по-прямо и по-характерно за хуманоид. Да, точно така! Неговите гауачински инстинкти бяха претърпели промяна в резултат на контактите с човешкия вид. Арич положително би посрещнал това с подозрение и страх. Водачът караше нехайно и сръчно, като използваше сложна контролна система. Маккай преброи осем различни лостове и ръчки. Гауачинът протягаше ту едната, ту другата си ръка, побутвайки с лакът този или онзи от лостовете. Бойната машина се подчиняваше.

Малко по-късно Бахранк го заговори, без да отклонява вниманието си от управлението:

— Когато стигнем до втората тераса, можем да попаднем под обстрел. Преди няколко часа там бе проведена мащабна полицейска акция.

Маккай го погледна втренчено.

— Мислех, че имаме безопасен коридор.

— Вие от Периферията винаги сте били припрени.

Агентът надникна през процепите в кабината: храсталаци, гола пуста земя и самотната диря след тях.

Бахранк поде отново:

— Ти си по-стар от всички перифери, които съм срещал досега.

Хората на Арич го бяха предупредили за този сериозен проблем — необходимостта да прикрива издайническите признаци на старостта.

Бяха се погрижили да заличат някои от нейните белези и му бяха обяснили как да действа в подобна ситуация. В този случай реши да прибегне до указанията им:

— Човек бързо остарява там.

— Сигурно е така.

Маккай почувства, че нещо в отговора на Бахранк му се изплъзва, но не се осмели да любопитства. Безсмислено беше да продължава разговора. А каква ли пък бе тази „полицейска акция“? Знаеше, че сганта от Периферията, която нямаше достъп до Чу, организираше периодически нападения над града, в повечето случаи безрезултатни. Варварщина!

— Как им обясни идването си тук? — попита Маккай.

Бахранк го стрелна с изпитателен поглед, сетне вдигна ципеста ръка от контролните уреди, за да посочи една ръчка точно над главата си. Предназначението й бе неизвестно на агента, а и се опасяваше, че неговата неосведоменост и без това вече е проличала в твърде голяма степен. Но Бахранк като че ли не забеляза нищо особено във въпроса му.

— Официално аз обикалям този район като разузнавач, за да неутрализирам скритите клопки на периферите. Често правя именно това. Неофициално всички си мислят, че тук имам таен водоем, пълен с плодовити женски.

Водоем… не Гралуз. Разговорът им отново бе станал относително безплоден, със скрити полутонове.

Маккай гледаше мълчаливо през процепите. Тяхната прашна следа правеше плавен и широк завой наляво, а сетне свиваше рязко надолу към една тясна тераса, изсечена в червеникавите скали. Водачът променяше скоростта през малки интервали: бавно, бързо, бавно, бързо. Покрай погледа му прелитаха червените стени на терасата. Агентът надникна надолу откъм своята страна. Видя местност с гъста растителност, а в далечината се виеше дим и се издигаха островърхите кули на Чу — сгради, подобни на колони с канелюри, високо над матовите канари на заден план.

Не виждаше смисъл в тези промени на скоростта. Шеметните пропасти откъм неговата страна го изпълваха със страх. Тясната тераса опасваше скалата, следвайки нейните извивки, сенките се редуваха с огрени от Слънцето пасажи. Машината ревеше и стенеше около него. Миризмата на машинно масло предизвикваше гадене. А далечният град изглеждаше малко по-близо отколкото от върха на скалата, само дето сега бе още по-невероятен и по-мистериозен в мъглявия сумрак.