Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Трия почувства как цялата операция пропада и усети тревогата на хората си. Помисли си дали да не се обади на Гар още тук, но страхът и погнусата взеха връх. Влезе в спалнята, преди да отвори комуникатора и да натисне бутона за извънредни обстоятелства.

— Централа. — Гласът отсреща бе напрегнат.

Отговорът на Трия прозвуча глухо.

— Нашата агентка е мъртва.

Мълчание. Предположи, че настройват локатора на нейната вълна. След това отново чу глас:

— Там ли е трупът?

— Да. Била е убита.

Долетя гласът на Гар:

— Това е невъзможно. Лично аз разговарях с нея преди по-малко от час. Тя…

— Била е удавена във вана — рече Трия. — Първо са я ударили… нещо остро е било забито под едното й ухо.

Гар замълча отново, докато премисляше ситуацията. По всяка вероятност бе завладян от същата неувереност, която обземаше и нея.

Тя хвърли поглед към придружителите си. Бяха заели позиции с лице към вратата, която свързваше стаята с коридора. Ако ги нападнеха, атаката действително щеше да дойде именно оттам.

Каналът с Гар остана отворен и Трия чу отсечените му нареждания, но разбра само няколко думи:

— …отряд… не позволявай… време… — И сетне съвсем отчетливо: — Те ще платят за това!

Кой ще плати? — зачуди се Трия.

Започваше да вижда Джедрик в нова светлина.

Отново прозвуча гласът на Гар:

— Съществува ли непосредствена опасност за теб?

— Не зная — призна тя неохотно.

— Стой, където си. Ще ти изпратя помощ. Уведомих Броей за случилото се.

Ето как Гар виждаше нещата. Да. Най-вероятно това бе правилният подход към развоя на събитията. Джедрик се бе изплъзнала. Нямаше никакъв смисъл да продължава акцията сама. Сега беше ред на Броей.

Потрепваше, докато даваше нареждания на подчинените си. Те се подготвяха да продадат скъпо живота си в случай на атака, но Трия започваше да се съмнява, че някой ще ги нападне в този момент. Това бе просто поредното послание на Джедрик. Въпросът беше как то да бъде правилно изтълкувано.

Пробуждайки се от комуникационния транс, Маккай си даде сметка как е изглеждал в очите на този странен гауачин, който се бе надвесил над него. Естествено един досейдийски гауачин би го помислил за болен. По време на транса бе треперил, мънкал, а по тялото му се бе стичала пот. Маккай си пое дълбоко въздух.

— Не, не съм болен.

— Някакъв наркотик?

Спомняйки си за многото наркотични вещества на Досейди, Маккай бе почти склонен да прибегне до такова оправдание, но после се отказа. Възможно беше гауачинът да поиска да сподели несъществуващите му запаси.

— Не съм наркоман — рече Маккай. Сетне стана на крака и се огледа. Слънцето се бе придвижило доловимо към хоризонта зад струящия Небесен Воал.

Сега пейзажът бе допълнен от нов детайл — зад неканения гост се виждаше един гигантски верижен мобил, който бумтеше и пухтеше, бълвайки дим през вертикалния си комин. Гауачинът го наблюдаваше втренчено и настойчиво; непоколебимата прямота на неговия поглед смути Маккай. Какъв беше този странник: враг или свръзката му. Служителите на Арич му бяха казали, че на мястото за установяване на контакт ще бъде изпратена кола, но…

— Нито си болен, нито си наркоман — подхвърли гаучинът — Да ни би това да е някакво особено състояние, в което изпадат само хуманоидите?

— Бях болен — отвърна Маккай. — Но сега съм добре. Болестното състояние отмина.

— Често ли имаш такива пристъпи?

— Могат да минат и години, без да се повтори.

— Години? Каква е причината за това… състояние?

— Не зная.

— Аз… ъ-ъ. — Гауачинът кимна, насочвайки брадичката си към небето. — Божие наказание може би.

— Може би.

— Ти беше напълно уязвим.

Маккай сви рамене. Нека другият си мисли каквото ще.

— Не беше ли така? — При тези думи гауачинът изпадна в непонятно веселие. Сетне добави: — Аз съм Бахранк. И това, че те намерих, е може би най-хубавото нещо, което ти се е случвало досега.