Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Бахранк бе името, което помощниците на Арич му бяха дали за установяване на първи контакт.

— Аз съм Маккай.

— Отговаряш на описанието, като изключим твоето… ъ-ъ… състояние. Имаш ли да кажеш още нещо?

Маккай се зачуди какво друго очакваше Бахрапк от него. Според плана той просто трябваше да го свърже с по-важни хора. Арич несъмнено разполагаше с добре осведомени наблюдатели на Досейди, но никой не бе го инструктирал, че Бахранк е един от тях. Предупреждението за този гауачин бе недвусмислено: „Бахранк не знае за нас. Бъди изключително предпазлив при контакта си с него. Ще е крайно опасно за теб, ако научи, че идваш отвъд Стената на Бога.“

Операторите на вратата-трамплин придадоха още по-голяма тежест на това предупреждение: „Ако се случи да бъдеш разкрит, ще трябва сам да се добереш до мястото за пространствен скок. А ние много се съмняваме, че това ще бъде по силите ти. Трябва да си наясно, че почти не можеш да разчиташ на пас, щом веднъж се озовеш на Досейди.“

Бахранк явно стигна до някакво решение, кимвайки сам на себе си.

— Джедрик те очаква.

Това бе второто име, дадено му от служителите на Арич. „Водачът на твоята бойна група. На нея ще й бъде казано, че си нов агент, инфилтриран от Периферията. Джедрик не знае нищо за истинския ти произход.“

„А кой знае?“

„Не можем да ти съобщим. Никаква информация не може да бъде изтръгната от теб, ако не си я получил. Но можем да те уверим, че Джедрик не е от нашите хора.“

На Маккай никак не му допадна израза „изтръгната от теб“. Както обикновено Бюрото по Саботаж го бе изпратило в тигровата паст без изчерпателна информация за дължината на зъбите в нея.

Бахранк махна с ръка по посока на верижния си бронетранспортьор.

— Ще тръгваме ли?

Маккай извърна поглед към мобила. Очевидно това бе военна машина, солидно бронирана, с процепи в металната кабина и оръдия, стърчащи навън под странни ъгли. Тумбеста и смъртоносна. Служителите на Арич бяха споменали за подобни неща.

„Ние се опитахме да ограничим въоръжението им само до примитивни бойни машини, метателни оръжия и сравнително маловажни експлозиви. Но те се оказаха твърде изобретателни в създаването на нови модели от тези серии.“

Бахранк за втори път му посочи бронетранспортьора, очевидно нямаше търпение да потеглят.

Маккай бе принуден да подтисне внезапно обзелото го чувство на тревога. В какво се беше забъркал? Сякаш пробуждайки се, той откри, че се приплъзва към някаква ужасна бездна, без да е в състояние да направи каквото и да било. Тревогата отмина, но го остави разтърсен. Маккай се помайваше, разглеждайки втренчено машината. Беше около шест метра дълга, с тежки вериги и някакви колела, които се виждаха смътно зад гъсениците. В задния й край бе монтирана обикновена антена за връзка с орбитален енергиен предавател под бариерата, но имаше и втора система, която бълваше отвратителна миризма. Димът от изгорелите газове изпълваше въздуха с остро зловоние.

— Какво чакаме? — попита Бахранк. Гледаше към хуманоида с явна уплаха и подозрителност.

— Можем да потегляме — рече Маккай.

Бахранк тръгна бързо напред, изкачи се по веригите и се пъхна в тъмната кабина. Агентът го последва. Пространството вътре бе наблъскано с всевъзможна апаратура. Усещаше се острата миризма на масло. Имаше също и две метални седалки с извити облегалки, издигащи се над главата на седналите. Бахранк вече бе заел лявото място, наведен над някакви ключове и циферблати. Маккай се отпусна на другата седалка. Автоматични ръце обвиха кръста и гърдите му, за да го придържат в стабилно положение; нещо като скоба се опря в тила му. Бахранк натисна един ключ. Вратата над тях се затвори със стържене на електромотори и силното дрънчене на автоматични ключалки.

Бе обзет от двойствено чувство. Винаги бе изпитвал лека агорафобия на открити пространства като мястото около скалата. Но мрачният интериор на тази бойна машина с апаратура, която напомняше за жестоки и примитивни времена, докосна някаква атавистична струна в душата му и той бе принуден да се пребори с импулса да се изкатери навън. Това беше капан!

После забеляза нещо странно, което му помогна да преодолее ужаса си. Процепите на бронетранспортьора бяха стъклени. Стъкло. Маккай го докосна. Да, стъкло. Често срещан материал в Съюза на Разума, твърд и въпреки това чуплив. Забеляза, че стъклото не е особено дебело. В такъв случай зловещият вид на машината бе по-скоро показен, отколкото реален.