Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

„Горивото е алкохол. Повечето от суровините идват от Периферията. Никой не се интересува какви отровни съставки се съдържат в едно такова гориво. Те извличат ценната течност от дървета, храсти, папрат… всичко каквото се доставя от Периферията.“

Сънната тишина го обграждаше. Отдавна се бе подготвял за онова, което трябваше да направи, оставайки насаме. Може би тук повече никога нямаше да му се отдаде подобна възможност, особено след като попаднеше в Развъдниците на Чу. Съзнаваше колко безплоден ще бъде опитът му да се свърже със своя тапризиотов монитор. Арич му бе казал, че гауачините знаят за направената от БюСаб „тапризиотова застраховка“, добавяйки:

— Дори и тапризиотов трансмитер не може да проникне през Стената на Бога.

В случай че Досейди бъдеше унищожен, договорът на кейлбаните отпадаше. Беше възможно тапризиотът на Маккай да улови последния миг и запише предсмъртните му мисли. Може би. При сегашните обстоятелства въпросът имаше само теоретичен характер. Кейлбаните му бяха задължени. Бичуващата звезда бе надвиснала като заплаха не само над тях, но и над всички разумни видове, които бяха използвали пространствените врати. Тази угроза бе реална и специфична. Хората, които бяха пътували чрез вратите-трамплини, и кейлбаните, под чийто контрол се намираха тия съоръжения, бяха обречени. Фани Мае бе изразила признателността си по своя самобитен начин:

„Моята благодарност към теб граничи с безкрайността.“

Съществуваше възможността Арич да е дал указания на своя досейдийски агент да попречи на всеки опит на Маккай за установяване на контакт с някой от кейлбаните. Но това беше малко вероятно. В същото време всички кейлбани на определено ниво можеха да осъществят телепатичен контакт. Ако Арич и хората му бъдеха подмамени да повярват в сигурността на тяхната бариера около Досейди…

Предпазливо Маккай прогони от ума си всички мисли, свързани с тапризиотите. Това не бе никак лесно. Налагаше се да се пази от случаен контакт с тапризиота, който с безкрайното си търпение очакваше мисловния му поток някъде в сигурните и безопасни зали на Главната Централа. Всичко в ума му трябваше да бъде изчистено, с изключение на един ясен лъч, насочен към Фани Мае.

Маккай я видя в съзнанието си — звездата Дайуан. Припомни си дългите часове на мисловен обмен. Проектира в ума си топлината на емоционална отдаденост, неотдавнашната й демонстрация на „концентрична съпричастност“.

Малко по-късно затвори очи, усилвайки онзи вътрешен образ, който сега нахлуваше в ума му. Почувства как мускулите му се отпускат. Топлата скала зад гърба му и пясъкът под краката престанаха да съществуват. В съзнанието му остана да сияе единствено присъствието на един кейлбан.

— Кой ме вика?

Думите докоснаха слуховите му центрове, но не и ушите.

— Името ми е Маккай, приятел на Фани Мае. Ти ли си кейлбанът на Стената на Бога?

— Аз съм самата Стена на Бога. Да се преклониш ли си дошъл?

Маккай се озадачи. Да се преклоня? Проекцията на този кейлбан беше ехтяща, необозрима и нямаше нищо общо с живото любопитство, което винаги бе усещал във Фани Мае. Опита се да възстанови онзи първи ясен образ. Характерното за контактите с кейлбани вътрешно сияние отново се появи. Може би тук наистина имаше нещо култово. Човек никога не можеше да бъде абсолютно сигурен какъв смисъл влагат кейлбаните в казаното от тях.

— Името ми е Маккай, приятел на Фани Мае — повтори той.

Блясъкът в съзнанието на Маккай поотслабна.

— Но ти се намираш на досейдийска вълна.

Това бе познат начин на комуникация и Маккай можеше да се облегне на предишния си опит, с надеждата да бъде разбран поне донякъде.

— Позволява ли Стената на Бога контакт с Фани Мае?

Думите отекнаха в главата му:

— Един кейлбан, всички кейлбани.

— Желая да говоря с Фани Мае.

— Не си доволен от сегашното си тяло?

В този момент Маккай почувства тялото си, треперещата плът, мъртвешкия транс, който съпътстваше контактите с кейлбаните и тапризиотите. Въпросът бе лишен от всякакъв смисъл, но трансът бе реален и съществуваше опасност връзката да прекъсне. Маккай бавно си запробива път обратно към изплъзващото се мисловно присъствие.

— Аз съм Йори Х. Маккай. Кейлбаните са мои длъжници.

— Всички знаят това.

— Тогава изпълнете дълга си.

Той зачака, опитвайки се да подтисне напрежението.

Сиянието в главата му бе заменено от нечие ново присъствие. Вмъкна се в съзнанието му като нещо дълбоко познато — без да влиза в пълен контакт, а по-скоро играейки си с онези пластове на мозъка, които интерпретираха звуците и образите. Маккай разпозна това ново присъствие.