Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Подобни мисли винаги я довеждаха до почти пълна безпомощност, чувстваше се разтърсена от страшните неизвестности, които се изпречваха на пътя й. Беше ли Хави все още Хави? Безпогрешните й сетива отговаряха: да. Хави бе шпионин, отклонение, развлечение. Това изглеждаше влудяващо. Тя можеше да прочете всеки нюанс в неговите реакции и въпреки това въпросите оставаха. Как да разгадаеш тези създания отвъд Небесния Воал? Те бяха прозрачни за досейдийските очи, но самата им прозрачност бе объркваща.

От друга страна, как можеха хората от „Х“ да се надяват да проумеят (и да предвидят) личност като Кейла Джедрик? Всичко в нея й подсказваше, че Хави вижда единствено повърхността, която самата Джедрик желаеше той да види. Неговите търсещи очи черпеха именно онази информация, която Джедрик желаеше той да почерпи. Но огромният залог в този случай изискваше да бъде така предпазлива, както никога преди. Обстоятелството, че ставаше свидетел на драматичен сблъсък, укрепваше волята и и я изпълваше с мрачно удовлетворение. Идеята, че марионетката Досейди може да се разбунтува срещу „Х“ и да вникне в същността на един такъв бунт, без съмнение бе непонятна за тях. Те бяха твърде самоуверени, а Джедрик се бе въоръжила с безкрайна предпазливост. Не виждаше начин да скрие действията си от онези отвъд Стената на Бога, както успяваше да ги скрие от своите сънародници на Досейди. „Х“ разполагаха с изключителни средства за шпиони и нищо не можеше да им се изплъзне. Разчиташе на едно-единствено обстоятелство — нямаше как да проникнат в най-дълбоките й мисли и щяха да видят само онази повърхност, която им откриеше тя.

Джедрик бе втренчила поглед в Хави, докато прехвърляше в ума си тези съображения. Но с нищо не издаде мислите си. В крайна сметка непрозрачността беше най-големият дар на Досейди за онези, които успееха да оцелеят.

— Твоята информация няма никаква стойност за мен — рече тя.

— Ти вече си знаела! — възкликна той обвиняващо.

Какво се надяваше да постигне с този гамбит? Не за първи път тя се запита дали шофьорът представлява най-доброто, което „Х“ можеха да предложат? Дали пък умишлено не изпращаха тук своите глупаци? Едва ли. Но как беше възможно Хави, с неговата инфантилна некомпетентност, да борави с такива лостове на властта, каквито предполагаше Стената на Бога? Може би „Х“ бяха дегенерирали потомци на по-висши същества?

Макар собственото му оцеляване да изискваше мълчание, той отново заговори:

— Ако не си знаела вече за Маккай… тогава ти… ти не ми вярваш!

Това беше прекалено. Дори и за него бе твърде много и затова тя си каза: въпреки неизвестните възможности на „Х“, Хави ще трябва да умре. Той мъти водата. Подобна некомпетентност е недопустима.

Всичко трябваше да бъде извършено не в пристъп на гняв, не като мъжкия гауачин, който убива своите собствени малки, а с клинична решителност, която „Х“ не биха могли да изтълкуват погрешно.

Засега уговорката бе шофьорът да я закара на едно определено място. Трябваше да продължи да изпълнява своята роля. По-късно, отделяйки достатъчно внимание на необходимите манипулативни ходове, тя щеше да направи онова, което трябваше да бъде направено. Едва тогава останалата част от плана й можеше да бъде приведена в действие.

— Човек ще рече, че се опитваш да говориш изпод водата — обвини го Маккай.

Той все още седеше срещу Арич. в светилището на Върховния Магистрат, а полуобидата му бе само едно от нещата, които подсказваха за настъпилата промяна в ситуацията. Слънцето се бе спуснало по-близо до хоризонта и неговият призрачен пръстен вече не хвърляше ореол около главата на Арич. След като проучиха взаимно способностите си и откриха вярната посока на разговора, станаха по-директни, макар и не по-откровени.

Върховният Магистрат напрегна бедрените си сухожилия.

Познавайки тези същества благодарение на продължителни и внимателни наблюдения, Маккай разбра, че старият гауачин страда от остри болки в резултат на дълго обездвижване. Това му даваше известно предимство и той трябваше да го използва. Вдигна лявата си ръка и започна да изброява на пръсти: