Франк Хърбърт - Експериментът Досейди

Върховният Магистрат потвърди предположенията му.

— В някои райони гъстотата на населението е изключително висока. Не без основание хората на Досейди наричат тези сектори „Развъдници“.

— Но защо? Те имат цяла планета, на която да живеят…

— Досейди е отровен за нашите форми на живот. Всичката им храна идва от добре ръководени хидрофонични фабрики в сърцето на Чу. Цялата динамика на града е подчинена на квазивоенен режим на управление. Но продължителността на живота там е четири пъти по-висока, отколкото навън.

— Спомена, че населението извън града е много по-голямо, отколкото…

— Те се размножават като побеснели животни.

— А какво сте могли да очаквате от…

— При екстремни условия животът разкрива основните си характеристики.

Маккай се замисли над казаното от Върховния Магистрат. Картината на Досейди наподобяваше кошер. Военни диктатори… Той видя във въображението си стени, хора, които живеят и работят сравнително нашироко, и други… О, богове! Това беше истинска лудост. Във вселената имаше планети с чудесни условия за живот, чието население не надхвърляше няколко хиляди души. Маккай се обърна към Върховния Магистрат с потрепващ глас:

— А тези основни характеристики, облагите , които се надявахте да извлечете… бих искал да чуя за тях.

Арич се приведе напред.

— Открихме нови начини за асоцииране, нови методи за мотивиране, неподозирани движещи сили, които могат да бъдат наложени върху цяла една общност.

— Необходим ми е точен и пълен списък на вашите открития.

— По-късно, легуме… по-късно.

Защо Арич отлагаше даването на информация? Може би така наречените облаги бяха изгубили значение на фона на ужасния и отблъскващ експеримент? Маккай реши да направи малък завой.

— Ти твърдиш, че тази планета е отровна. Защо не прехвърлите обитателите й някъде другаде на партиди, а после можете да изтриете паметта им, ако се налага, и да им дадете възможност да заживеят в Съюза на разума като нови…

— Не се осмеляваме да направим това. Първо, обитателите на Досейди са си изградили имунитет срещу изчистването на паметта, вторичен ефект от отровите, които влизат в храната им. Второ, като се имат предвид настъпилите у тях промени… Как бих могъл да ти обясня това?

— Защо населението просто не напусне планетата? Предполагам, че вие не им разрешавате да използват вратите-трамплини, но ракети и други механични…

— Няма да им позволим да напуснат Досейди. Нашият кейлбан е обградил планетата с така наречената от него „темпокинетична бариера“, през която подложените на експеримента обекти не могат да проникнат.

— Защо?

— По-скоро ще унищожим цялата планета и всичко на нея, отколкото да пуснем досейдийците да плъзнат на свобода в Съюза на Разума.

— Как е възможно дори да си помислиш подобно нещо? Какво е станало с хората на Досейди?

Арич потръпна.

— Ние създадохме чудовище.

Докато вървеше забързано по покрива на съседната кула за паркиране през следобеда на последния й ден като Свързочник, Джедрик не можеше да се отърси от мисълта, че след малко ще се раздели с още един отличителен знак на ранга си. Под нея бяха превозните средства на търговците на власт и техните подчинени. Машините бяха окачени за куките на монтираната към тавана транспортна лента и варираха в много широк спектър: от гигантските бронирани джейгери на управниците, с тежки оръжия и свръхмощни ходови системи, до малките черни аероскутери, предназначени за такива като нея. Тя вече не служеше никому и знаеше, че ще лети за последен път на машината, която я бе избавяла от сутрешната и вечерната блъсканица по подземните пешеходни пътеки.

Джедрик внимателно бе избрала момента на тръгване. Онези, които се возеха в джейгерите, нямаше да видят повече нейния аероскутер и шофьора й Хави. Докато траеше този последен полет, през малкия отрязък от време, тя трябваше да отдели на Хави специално внимание.

Сега Джедрик почувства как въртележката на събитията започва да се върти с все по-ужасяваща скорост. Тази сутрин тя бе обрекла на гибел петдесет човешки същества. Лавината вече набираше мощ.

Покривната настилка на кулата за паркиране не беше ремонтирана добре след неотдавнашната експлозия, зад която стояха трима партизани от Периферията. Краката й постепенно се приспособиха към неравната повърхност, докато прекосяваше откритото пространство, бързайки към улея за спускане. Стигнала до него, Джедрик се спря и погледна на запад към канарите, които ограждаха Чу. Слънцето, снишило се вече над скалите, сипеше златното си сияние отвъд млечнобялата Стена на Бога. Завладяна от новите си страхове, тя го въприемаше не като слънце, а като злобно око, което я следи от небето.